Но и двамата обичаха Брент. И двамата вярваха че той се върне.
— Съжалявам — прошепна тя и се отдръпна назад. Той протегна ръка към нея.
— Не си отивай. Той е мой брат, ти — моя сестра. Няма да изгубим нашето приятелство.
Да — съгласи се тя и се взря в мъдростта на дълбоките кафяви очи. — Няма да го изгубим.
Пристигнаха в залива през ноември. В началото на новата година Югът се намираше в изключително тежко положение. Шърман започна своя „марш до морето“, подпали Джорджия, разруши всичко, което не можеше да бъде отнесено. Кендъл се разтревожи за семейството си и когато Чарли спря в залива през февруари, тя го помоли да отиде в Чарлстън и да доведе на юг майка й, сестра й и малката й племенница.
Лоли и детето пристигнаха в един ветровит мартенски ден. Кендъл научи, че майка й е починала в края на януари.
Не можа да усети истинска болка. Отдавна се намираше във вцепенение. Може би това беше за добро. Майка й нямаше сили да види как Югът се разпада.
Ейми Армстронг бе във възторг от детето. Често се грижеше за малката Юджиния, което беше добре за нея, тъй като и Лоли като Кендъл беше безчувствена. Хари й помогна да ремонтират една стара колиба близо до неговата къща и Лоли прекарваше повечето време там. Държеше се любезно, но не забелязваше какво става около нея. Най-често бе сама.
Телеграфните и железопътните връзки на Юга бяха прекъснати. Много рядко до заливчето достигаха вести. Но чувството за обреченост си оставаше. Когато в края на март Чарли отплава, Кендъл се питаше дали ще го види някога отново.
Дойде пролетта. И въпреки буйството на живота, въпреки синята ведрина на небето, дните минаваха в сива тъга.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Пролетта на 1865
Кендъл прекарваше колкото е възможно повече време в заливчето.
Знаеше, че останалите я съжаляват и я смятат за глупачка, задето продължава да чака.
Но животът без надежда би бил твърде мрачен, за да го понесе. Месеците се нижеха един след друг и тя знаеше, че вероятността Брент да е жив става все по-малка. Но в сърцето си не спираше да вярва, че той е непобедим.
И че ще се върне при нея.
Опитваше се да се държи разумно. Работеше заедно с Ейми в градината, шиеше и кърпеше. Пое голяма част от домакинската работа. Усещаше, че Ейми се тревожи за нея. Колкото и да обичаше Брент, Ейми смяташе, че той е мъртъв и че за Кендъл не е добре да живее с надежди и да се държи за миналото. Лоли нямаше мнение по въпроса. Тя прекарваше времето си в чистене на колибата, която Хари й бе дал, и в опити да я направи удобна за себе си и детето.
Само Червената лисица я разбираше. Кендъл знаеше, че понякога той идва в заливчето и я наблюдава, а после безшумно изчезва. Беше трогната от неговата грижовност и благодарна за това, че я разбира. От време на време я канеше в Евърглейдс и тя винаги отиваше. Радваше се, че той не се опитва да я поучава и да й налага мнението си. Нито я спираше да прекарва дните си в усамотение. Червената лисица обичаше Брент като свой роден брат и когато беше с него, Кендъл се чувстваше близо до капитана. От онази вечер на борда на „Джени Лин“ те не се бяха докоснали никога повече, но приятелството, което ги свързваше си остана.
Независимо какво казваха хората, тя щеше да чака.
С ръце на коленете, подпряла брадичка върху тях, тя седеше и замислено гледаше морето. Април беше хубав месец. Приятен ветрец се носеше край нея, а яркото слънце блестеше във водата. Постоянният ритъм на прибоя сякаш приспиваше болката в сърцето й. Тя затвори очи и се заслуша в музиката около себе си — в непрестанния прилив и отлив на водата, шумоленето на палмовите листа и плясъка на птичи крила.
Изведнъж долови нещо. Не го чу, само усети движение. Усмихна се и отвори очи, погледна пак към морето.
— Червена лисицо, не е нужно да ме следиш. Познаваш ме добре и знаеш, че няма да се хвърля в морето, за да се удавя.
Отговор нямаше. Тя усети, че гърбът й настръхва. Бавно извърна глава и сърцето й сякаш спря, после заби лудо.
Би трябвало да е смаяна, но не беше. Винаги бе вярвала, той е жив… и че ще се върне при нея. Тук. В заливчето. Той беше тук. В окъсаната сива куртка със златните нашивки. Жив. Както винаги — с широки рамене и загоряла кожа. Очите му димяха, гледаше я, без да продума. Болката и копнежът в замечтаната сивота на очите му бяха по-красноречиви от всякакви думи.
— Брент… — прошепна тя и се изправи, но продължи да го гледа, сякаш да се увери, че наистина е там. После осъзна, че тича към него, разтворила обятия, че го прегръща, целува го и плаче от щастие.