— По дяволите, Кендъл! Тръгвай! Но аз не съм казал, че си отивам веднага. Имам три дни.
— Не ме интересува, дори да имаш четири седмици!
— Най-добре се изкъпи в студената вода! — извика той след нея. — Никъде не можеш да избягаш. Довечера ще се разберем.
Кендъл намери дрехите си и бързо ги навлече. Хвърли поглед към сивите панталони, сивата куртка и високите черни ботуши.
Яростно сграбчи куртката и я хвърли в морето. Вълната я върна обратно и тя избухна в плач. Обърна се и се промъкна през гората, за да избегне пътечката и Брент. Не се върна в къщата на Ейми, а се скита безцелно часове наред. Искаше й се да мисли, но се чувстваше вцепенена.
Трябваше да му попречи да тръгне.
Отново и отново повтаряше думите в съзнанието си, докато бродеше. Когато се озова до устието на реката, седна на песъчливия кален бряг и се загледа във водата. „Гордостта на Юга“ беше закотвена в устието и Кендъл се питаше дали няма начин да потопи шхуната. Присви очи и се взря в нея, после нехайно погледна към залива след устието.
Внезапно сърцето й заби лудо в гърдите. На хоризонта видя кораб, който се носеше към тях. Над него се вееше знамето на Съюза.
Тя скочи на крака и яростно замига. Но корабът не изчезна от хоризонта. Вкаменена, за миг остана втренчена в него. После побягна колкото можеше по-бързо и задъхана стигна до къщата на Ейми.
Ейми спокойно работеше в градината. Тя погледна към Кендъл и в очите й заблестя щастие.
— Кендъл, не е ли прекрасно? Ти беше права за Брент! Но къде е той сега?
Кендъл замръзна на място.
— Не е ли тук?
— Не, отиде да те търси.
— О, господи! Ейми! Един федерален кораб се носи право към нас!
Ейми изпусна цветята, които държеше.
— О, Кендъл! Тръгвай веднага. С лодката нагоре по реката и в тресавището. Трябва да се скриеш!
— Не мога, поне докато не намеря Брент.
— Брент ще се оправи, ако не се тревожи за теб. Не искахме да ти казваме, но Хари чул, че съпругът ти се е върнал във Форт Тейлър. Може би той те търси. Трябва да се махнеш оттук бързо!
Кендъл усети, че й се завива свят. Светлината на деня изчезна.
— Джон…
Ейми я побутна.
— Тръгвай, Кендъл!
— Чакай! Трябва да взема Лоли и детето. Един бог знае какво може да им направи заради мен.
— Отивай в лодката, Кендъл. Аз ще ги доведа. Намери скривалище. Ти познаваш тресавището, нали? И не излизай оттам, докато някой от нас не дойде да те вземе.
— Но янките…
— Нищо лошо няма да ни направят, скъпа. Нямаме нищо, което да ни поискат. Бързо влез в къщата и вземи храна. После тичай в лодката. Аз ще доведа сестра ти.
Кендъл прехапа до кръв долната си устна. Не искаше да тръгва без Брент, но Ейми беше права. Ако той знаеше, че тя е в безопасност, имаше много по-малка вероятност да рискува живота си. Ейми вече тичаше към Лоли. Кендъл се втурна в къщата, бързо наля манерка вода и завърза в една кърпа хляб, плодове и пушено месо. През цялото време се молеше Брент да се появи, но той не дойде и тя разбра, че не може да го чака повече.
Затича се към реката и хвърли вързопчето в лодката. След миг видя през дърветата русата коса на сестра си. Лоли скочи в лодката. Погледна Кендъл без укор в очите и тя с всички сили загреба към тресавището.
Те не проговориха, докато Кендъл не отмина първия завой на реката и не намери пътечка, която щеше да ги отведе далеч от погледа на приближаващия се кораб.
— Лоли, съжалявам — прошепна Кендъл. — Мислех си, че тук ще си в безопасност. Не предполагах, че Джон ще дойде. Той е толкова отмъстителен. Способен е на всичко.
— Направила си това, което си сметнала за добре — спокойно отвърна Лоли.
Кендъл навлажни устни и продължи да гребе.
— Нагоре има една горичка, където би трябвало да сме в безопасност. Само индианците я знаят.
Лоли се усмихна.
— Разчитам на теб.
— Не разчитай на мен. Аз нося нещастие.
Лоли се усмихна отново.
— Видях твоя капитан, Кендъл. Той едва ли е нещастие! Ще дойде да ни вземе, сигурна съм.
По здрач стигнаха в горичката. Лоли се занимаваше с малката Юджиния, а Кендъл се опитваше да направи подслон. След цял час напразни усилия и опити успя да запали огън, край който да се греят в прохладната пролетна нощ.
— Знам, че рискуваме да забележат огъня — каза тя на сестра си, — но той ще ни пази от змии и насекоми.
— Предпочитам да ме нападне змия, вместо янки — промърмори Лоли, — но щом смяташ, че така трябва…
Детето потъна в сън в скута на Лоли, но двете сестри бяха твърде неспокойни, за да заспят. Те говориха с часове. Сякаш бяха разменили ролите си. Сега Лоли беше по-силната, а Кендъл разкри пред нея сърцето си и призна страстта, която изпитваше към Брент и която побеждаваше волята й. Лоли смяташе, че Кендъл греши като му се противопоставя.