— Нищо лошо няма да си направят…
— Травис ми спаси живота! Той е мой приятел! — твърдо отсече тя и се втурна към мъжете. — Спрете! И двамата! Веднага спрете!
Юмруци летяха във въздуха и сипеха удари, от които й прилошаваше. Отчаяна, Кендъл затича към реката. В една от лодките намери кофа. Напълни я със студена вода, върна се при двамата мъже и я изля върху главите им.
Смаяни, те се отърсиха от водата и впиха гневни погледи в нея.
— Недей да се месиш, Кендъл! — изсъска Брент. — Този човек нападна теб и сестра ти!
— Проклет да бъда, ако съм ги нападнал! — възрази Травис.
— Той не ни нападна! — потвърди Кендъл. — Аз не мога да не се намеся! Травис спаси живота ми, а ти ще го пребиеш!
— Виж какво, Кендъл — с негодувание възкликна Травис. — Да не мислиш, че не мога да се справя сам? Той не се бие кой знае колко добре!
— Точно така, ти добре се справяш, Травис! — глас, студен като острието на меч, долетя иззад гърба на Кендъл. Тя се опита да се обърне, но разбра, че не може. Кървава ръка я хвана през кръста, остър като бръснач нож потрепна до гърлото й. Едва успя да преглътне.
Джон! Бяха го забравили в разправията, мислеха, че е мъртъв. Той трябваше да е мъртъв. Господи, този човек никога ли нямаше да умре!?
Травис и Брент прекратиха спора си. И двамата се изправиха безмълвни. Пребледняла, Лоли застана зад тях. Червената лисица стоеше встрани.
Най-неочаквано той се бе изправил срещу тях. Може би беше полумъртъв, но все още имаше достатъчно сили, за да застраши живота на Кендъл.
— Проклети копелета! — изсъска Джон и ги огледа със свиреп поглед, който заблестя от гняв, щом попадна върху Травис. — Всички до един сте проклети копелета!
Брент пристъпи към него с черен дим в очите си и с напрегнато изражение.
— Пусни я! Веднага!
— А, ето го най-сетне смелия, неустрашимия, великолепния капитан Маклейн! Прелъстителят на чужди съпруги! Е, сър, моята няма да си струва усилията, след като приключа с нея. Но както и да е, тя е моя! Моя, проклет южняко! И сега си тръгва с мен!
Ножът трепереше в ръцете му. Кендъл не смееше да си поеме дъх. Усещаше острието, притиснато към вената й, имаше чувството, че след малко от нея ще потече кръв…
— Джон! — извика Травис. — Пусни я, за бога! Аз съм този, който…
— О, да! Ето го моят първи приятел! Човекът, който заби нож в гърба ми! Ще дойде време, когато ще си уредя старите сметки и с теб, Травис. Но сега ще отделя внимание само на Кендъл. Няма да я убия. Освен ако не ме принудите. Затова стойте по местата си. Моята съпруга се връща вкъщи с мен. Връща се в моите нежни прегръдки! Тя вече няма да е същата южняко, това ти го обещавам. Харесваше лицето й, а? Погледни го добре за последен път. Гърдите й бяха красиви, нали? Това и аз го знам, но те вече няма да бъдат същите. Може би ще ти позволя да я видиш пак някой ден. Може би ще се срещнем отново някога — в ада!
Той тръгна заднишком към лодките и повлече Кендъл със себе си. Тя не смееше да си поеме дъх. Но щом Джон се помръдна, дрезгав вик разцепи като гръм гората.
Брент летеше към нея. Погълна разстоянието между тях със силата и устрема на пантера. Отчаяният му безразсъден скок беше точен. Хвърли се върху Джон, повали го на земята и го отблъсна от Кендъл.
Джон Мур изрева от гняв и се опита да забие ножа в гърдите на Брент. Кендъл изпищя, но Брент не се нуждаеше от предупреждението й. Улови китките на Джон и ги удари в земята. Ножът се изплъзна от ръката му. Брент сви юмрук и яростно го стовари върху лицето на Джон. Гледаше го с ледени сиви очи и каменно изражение. Понечи да го удари отново.
Кендъл изведнъж изпищя ужасена, втурна се към него и падна на колене.
— Брент, той вече не представлява опасност. Брент, моля те…
Тя даже не можеше да намери думите за това, което искаше да му каже. То беше онова същото чувство, обзело я в деня, когато го бе видяла да преследва заедно с другите жената, която им беше дала отровния пай. Джон може би заслужаваше да умре заради делата си, както и онази жена. Но Кендъл не искаше Брент да е съдникът.
Той отправи поглед към нея. Сякаш минаха години, сякаш гората край тях беше мъртва, сякаш вятърът бе спрял и ги чакаше. После Кендъл усети, че той е разбрал това, за което тя нямаше думи. Брент въздъхна. Протегна ръка към нея и погали бузата й.
— Господи, колко много те обичам — прошепна той. Стана, подаде й ръка и я привлече към себе си. Двамата направиха няколко крачки от мястото, където лежеше човекът, причинил им толкова болка. Изведнъж замръзнаха. Сребърно острие прелетя като мъгла край тях.
Чуха рязка въздишка и едновременно се обърнаха. Джон се беше опитал да стане и да достигне ножа си. Очите и устата му бяха подути и окървавени. Изглежда искаше да убие или нея, или Брент — кого от двамата, Кендъл никога нямаше да разбере.