— Не си е отишъл! — възрази Кендъл. — Земята все още е тук, Брент. Ще трябва да построим всичко отново, но нали земята е тук. О, Брент, изгубихме много, но и спечелихме. Живи сме! И аз те обичам. Докосни ме, Брент. Аз съм жива и имам нужда от теб. Най-после можем да имаме нещо — нещо истинско, нещо завинаги. — Тя сграбчи ръката му и я постави между гърдите си, където сърцето й биеше в ритъма на живота. Сълзи се надигнаха в гърлото й. — Господи, Брент, всичко свърши и можем да започнем отначало! Моля те, моля те…
Тя рухна до него и отчаяно зарида. Беше го изгубила заедно с войната. Той нямаше да се примири с поражението. Щеше отново да я напусне и да потърси южняците, които продължаваха да се бият.
Но най-после тя усети пръстите му върху косата си. Той разсеяно я погали.
— Кендъл, вече нямам какво да ти предложа. Нямам дом. Дори не знам, къде е „Джени Лин“.
— Брент, аз нямах нищо, докато не открих теб — прошепна Кендъл. — Можем да си построим дом тук. Травис каза, че почти нищо няма да се случи тук. Никой не се интересува от някакво малко селце край тресавището. — Тя се поколеба за миг, но намери смелост, докато той я галеше собственически. — Травис би искал да построи пристанище и да работи тук.
— Какво, искаш да работя заедно с някакъв си янки? — възкликна Брент и пръстите му гневно се впиха в косата й.
Кендъл трепна, но отвърна с достойнство:
— Не, само те моля да обмислиш предложението на един човек, който винаги е бил наш приятел.
Тя почувства как той застива и после се отпуска. Повдигна глава от гърдите му, с опакото на дланта си изтри сълзите от бузите си и срещна погледа му. Очите му бяха стоманеносиви и намръщени, но той повдигна брадичката й.
— Добре, ще го обмисля.
— О, Брент! — щастливо въздъхна Кендъл и се хвърли на шията му така, че и двамата паднаха назад в пясъка. Бързо го целуна, преди той да възрази или да се отдръпне. Отначало устните му бяха студени и застинали, но после ръцете му я обгърнаха и устните му отговориха на целувката й. Животът, топлината, желанието се върнаха при него и устните му с наслада погалиха нейните. Когато тя го погледна, на смръщеното му лице изгряваше лека усмивка.
— Обичам те, малка южнячке — промълви той. Ръцете му все още я притискаха здраво, а гласът му бе дрезгав. — Може би наистина имаме всичко. Докато имам теб, винаги ще виждам пред себе си храбростта и красотата на Юга.
— О, Брент — прошепна Кендъл и се облегна на гърдите, усещайки топлината и силата му под връхчетата на пръстите си. Известно време полежаха под палмите, любувайки се а тишината на красивата нощ. После тя отново заговори:
— Брент, Травис ми направи и друго предложение.
— Така ли?
Кендъл усети как тялото му се вкамени и не устоя на изкушението скришом да се усмихне, докато нарочно се бавеше с отговора.
— Да…
— Кендъл! — ръцете му я стиснаха здраво.
Тя повдигна ослепително сини очи към него.
— Предложи ми да се оженим на борда на неговия кораб. Напълно законно е.
Брент се засмя и Кендъл разбра, че най-после битките им наистина са приключили. Щеше да мине време, докато изградят отново живота си и излекуват душите си, но между тях вече цареше истински мир.
— Струва ми се, че предложението е добро — промърмори той и я привлече към себе си.
Тя му даде целувка, но после се опита да се измъкне от обятията му.
— Брент, ще ни ожени тази вечер, ако искаш.
— Искам.
— Е? — попита тя.
Сивите му очи проблеснаха чувствено.
— След малко — прошепна той. — Преди да стана семеен, искам един последен час под луната с момичето, което ми направи предложение преди толкова години.
Кендъл сви устни. Но после бавно се усмихна, покорена от силата на ръцете му. Луната беше прекрасна… а те имаха нужда от това време… време за нежност. Време, за да зараснат душевните им рани…
Два часа по-късно Брент Маклейн се ожени. И южняците, и янките присъстваха на церемонията. Командирите им бяха заповядали да се държат учтиво. И така, те стояха един до други, — сини униформи и изпокъсани сиви куртки.
В първия миг напрежението беше ужасяващо. В очите на янките се четеше укор за несгодите, които бяха преживели. А южняците не можеха да приемат, че всичко е свършено, че смъртта, кръвопролитията и разрухата са били напразни.
Но когато Бог бе призован на брачната церемония, всички те бяха завладени от чувство, което не можеше да слее в едно синьото и сивото, но по някакъв тайнствен начин ги накара да осъзнаят, че войната наистина най-после е свършила. Дори земята се обновяваше — беше пролет. Вече не бяха длъжни да убиват непознати. Можеха да си идат вкъщи.