— Кендъл — започна той. Спря, направи гримаса, но реши да продължи. — Кендъл, досега нямах възможност да ти кажа, че съжалявам за… за миналия декември. Аз… аз отраснах с Джон, нали знаеш. Беше най-добрият ми приятел, откакто се помня…
— Всичко е наред, Травис — прекъсна го тя, но гласът й звучеше глухо. — Направил си каквото си сметнал за добре.
— Не, нищо не е наред. — Тя бе притворила очи, сякаш да ги защити от него с гъстите си мигли. — Кендъл, аз… По дяволите! Все си мислех, че Джон ще се оправи. Но той не се оправя. Като наранено животно е, Кендъл. За човек като него е по-добре да бъде мъртъв. Иначе ще страда цял живот и ще умира бавно и мъчително. Джон трябваше да умре. Неговата болка не е в тялото, а в душата му. Духът му е отровен, осакатен.
Най-после Кендъл повдигна мигли и срещна топлите кафяви очи на Травис, потъмнели от мъката, която носеше в сърцето си. Бедният!
— Травис! Възхищавам се на твоята преданост към Джон. Той ти беше приятел и ти го обичаше. Винаги си бил и мой приятел. Ти направи живота ми поносим. Ти… ти възпря Джон да ме убие и ми помогна, когато исках да умра.
Травис се покашля и хвърли бърз поглед към моряците, за да се увери, че не ги слушат.
— Кендъл, ти май не ме разбираш. Смятам, че Джон прекали. Дори хората му мислят, че е луд. Искам… да ти помогна да избягаш от него.
Тя се изправи и го погледна невярващо.
— О, Травис! Слава богу! Ще отида където и да е, ще направя всичко, каквото трябва! Може би в Чарлстън! Ще внимавам. Ще ида у Лоли и няма да се показвам в града. Не, не в Чарлстън. Вторият ми баща ще ме върна на Джон, ако ме открие. Освен ако не успея да получа развод! Да, Травис! Точно така! Ще се обърна към съда в Южна Каролина! Те няма да ме върнат обратно, щом мъжът ми е янки!
— Кендъл! Кендъл! Дори по време на война, може би точно по време на война, не е лесно да се получи развод — охлади я Травис. — Вторият ти баща толкова много се страхува за парите си, че ще те изпрати обратно на Джон. Недей… недей да разчиташ на развод, Кендъл. Трябва да измислим как да изчезнеш…
— Капитане! Капитан Деланд!
Внезапният вик на моряка прекъсна думите на Травис. Той се намръщи и сложи ръцете на Кендъл върху щурвала.
— Извини ме — рече той, а на изпитото му лице се изписа объркване и тревога.
Кендъл пое щурвала и погледна със свъсени вежди към Травис, който се спусна към кърмата. Наклони периферията на шапката си, за да защити очите си от блясъка на слънцето. Джонс — около четиринайсетгодишно момче — сочеше развълнувано зад тях. Премигвайки, Кендъл успя да различи три дълги тесни лодки само с по една мачта и едно платно. Сърцето й заби силно. Лодки от издълбан дънер — мина през ума й. Всяка бе дълга около петнайсет фута. Лодките плавно се приближаваха към тях…
— Господи, пази ни! — разтревожено прошепна тя. Травис се спусна да я отстрани от щурвала.
Побиха я студени тръпки.
— Какво става? — попита тя с треперещ глас, когато Травис обърна към нея напрегнатото си лице.
— Индианци — отвърна той рязко. Отново погледна назад. — Джонс! Вдигни кливера!
— Индианци! — повтори Кендъл, без да вярва. Страхът й се превръщаше в паника. — Какви индианци? Защо?
Травис нетърпеливо поклати глава.
— Откъде мога да знам. Може би са семиноли или пък микасуки. От време на време възникват проблеми с тях след последната война. Мразят Съюза. — Травис се обърна и видя, че разстоянието между тях и лодките все повече се скъсява. — И точно днес намерих да те доведа! Проклето да е правителството на Съединените щати! През всичките тези години ни лъжеше, отне земите на семинолите и ги избута в блатата, а сега те нападат моята шхуна!
— Не си виновен, че съм тук — прошепна Кендъл, но гласът й издаде колко много се страхува. Като малка бе слушала страшни разкази за индианците във Флорида. Те подпалваха плантации, убиваха белите, колеха жени и деца…
— Заредете пушките! — извика Травис. — Поеми щурвала, Кендъл.
С потни длани тя сграбчи щурвала. Погледна назад и видя, че лодките ги обкръжават. Тримата моряци забързано зареждаха пушките си, със зъби разкъсваха торбичките с барут. Можеха да стрелят само веднъж. После трябваше да използват щиковете.
Травис също зареждаше своята пушка.
— Травис! Дай ми нож! Дай ми нещо! — помоли го Кендъл. Той погледна към нея колебливо, после към лодката, която се приближаваше откъм тяхната страна. Оскъдно облечен индианец, с нож между зъбите, се готвеше да скочи от лодката в „Мишел“. Травис бързо измъкна ножа, който висеше на бедрото му, и го подаде на Кендъл. После се прицели с пушката.