Кендъл се опита да го удари. Той натисна главата й във водата. Държа я дълго, а тя се мъчеше да се освободи, да поеме въздух. Изведнъж той я издърпа за косата.
Сега нямаше повече сили да се бори с него. Пред очите й пулсираха черни точки, които заплашваха да се превърнат в тъмна завеса. Тя едва се държеше, а той заплува, като я влачеше след себе си. Издърпа я за косата и тя се свести чак когато усети болката.
Двама от индианците поеха безжизненото й тяло, а Червената лисица се опря на силните си ръце и се прехвърли на борда.
Двамата я издърпаха на палубата. Известно време тя лежа неподвижно със затворени очи, топлото слънце галеше мокрото й тяло и морската сол съхнеше на бразди по кожата и. Най-после разумът й се пробуди.
Индианците си говореха тихо. „Мишел“ набираше скорост.
Тя отвори очи и се приготви да скочи още веднъж в морето. Но когато напрегна мускули, един бос крак стъпи заплашително върху корема й. Разярена, тя срещна погледа на Червената лисица.
— Махни си мръсния крак от мен!
Мъжът изръмжа, хвана ръката й и грубо я преметна, така че сега тя остана да лежи по корем. Опита се да се измъкне, но бе невъзможно. Той взе кожения ремък, който висеше на врата му, и без усилие стегна китките й. После завърза като каишка едно такелажно въже, така че да не може да му избяга надалеч.
Като не й остана нищо друго, Кендъл започна да го ругае, да го рита и удря с последни сили.
Когато го ритна силно в крака, дръпна въжето и раменете й сякаш се откъснаха. Болката бе изгаряща.
— Жено! — ядно рече той. — Причиняваш ми повече неприятности от войниците в синьо. Престани! Или ще забравя че си отредена за моя брат, Нощния ястреб, и ще изпълня отмъщението му вместо него.
Победена, Кендъл затвори очи, простряна неподвижно. Усети тихите му стъпки, докато той се отдалечаваше, после лекото подръпване на въжето, което й напомни, че е вързана.
Мокра, нещастна и разнебитена, тя лежеше на твърдите дъски на палубата и се опитваше да не мисли за положението, в което се намира. Трябваше да си почине, да събере нови сили.
Но „Мишел“ плаваше все на север. И тя не можеше да спре мислите си, страхът я завладяваше все по-силно и по-силно… Кой, за бога, бе този Нощен ястреб? И за какво ли има да й отмъщава?
ГЛАВА ВТОРА
Слънцето не остана на небосвода достатъчно дълго, за да изсуши дрехите й. Мракът се сгъстяваше и горещият ден се превръщаше в хладна нощ. Вкочанена от студ, Кендъл се чудеше къде ли я водят индианците.
Знаеше само, че е на север. Минаха покрай много острови, но тези места не й говореха нищо. Изглеждаше невероятно индианци да дойдат толкова на юг — чак до Кий Уест, — за да организират неочаквано нападение.
Похитителите й не я безпокояха изобщо. Говореха си на своя език през целия следобед. С изключение на изобилието от гола плът и дългите им, черни като антрацит коси, те приличаха на група моряци, тръгнали на приятна морска разходка. Обръщаха й внимание колкото на някое платно или въжена макара. Но това бе по-добре за нея.
Странно какво може да понесе едно човешко същество… Тя успя да запази достойнство и да не падне на колене, когато пред нея се появи Червената лисица с кама в ръка, макар да бе уверена, че ще умре. Сега… сега вече не бе сигурна, че още дълго ще успее да запази гордост. Беше й толкова студено! Коженият ремък около китките й изсъхваше и се стягаше — бавно и постоянно измъчваше кожата й. От часове не бе яла и в устата й соленееше.
Непресекващата, мъчителна болка може да подлуди човек — мислеше си тя. Да го накара да моли за пощада като хленчещо дете. Кендъл преглътна и почти изстена от сухотата, която мъчеше гърлото й. Знаеше, че на борда на „Мишел“ има вода. В малката каюта стояха много бутилки, пълни с кристално чиста питейна вода.
Червената лисица бе събудил интереса й. Не отговаряше напълно на представата й за див индианец. Дивакът щеше да убие всички на борда на „Мишел“, да я изнасили, да й пререже гърлото и да хвърли трупа й на акулите.
Пазеха я за отмъщението на Нощния ястреб — припомни си тя — и по тялото й пробягна тръпка. Но в такъв случай тя можеше да поиска вода и одеяло, за да не пипне някоя пневмония и да умре, което би отнело на Нощния ястреб възможността да си отмъсти.
Тъкмо отвори уста да повика Червената лисица, когато в тъмнината проблесна светлина. Тя видя зловеща сянка на индианец в лодка на около двайсет фута от тях. Една от лодките се бе приближила до „Мишел“. В нощта прозвучаха неясни думи, после воините на борда на „Мишел“ бързо да заспускаха платната. Тя чу как котвата цамбурна във водата. Изведнъж, без да каже нито дума, Червената лисица я хвана и въпреки протестите й, я метна на рамо. Тя извика, когато той с внезапен скок се озова в морето. Водата покри ръцете и косата й, тя потрепери от студ.