Слава богу, не й сториха нищо!
Макар да не разбираше думите, Кендъл бе сигурна, че Аполка смъмри другите жени.
Най-после стигнаха до колиба, построена върху платформа, Аполка я побутна към една потрошена стълба, после се обърна и каза нещо на тълпата, която продължаваше да ги следва. Тя неохотно се разпръсна.
Върху ниска масичка в едностайната постройка гореше малка лампа. Кендъл се огледа и забеляза, че двата прозореца нямат решетки, но са много нависоко. В ъгъла на стаята имаше купчина шарени одеяла, а до лампата — груба глинена кана. Вода! — помисли си с надежда Кендъл.
В стаята нямаше нищо друго.
— Кендъл.
Името й звучеше странно в устата на младата индианка, но Кендъл се обърна, усещайки, че единствена Аполка тук се отнася към нея със симпатия. Индианката с жестове я попита дали е гладна. Кендъл охотно кимна. Умираше от глад.
Аполка се обърна грациозно и излезе, като затвори дървената врата след себе си. Кендъл чу тъп звук и разбра, че макар Аполка да бе решила да се държи любезно с нея, тя нямаше да поеме никакъв риск. Вратата явно имаше резе. И винаги щеше да е залостена. Закрачи нервно из стаята. Забеляза с удоволствие, че подът и одеялата са чисти. В каната имаше вода, тя жадно се нахвърли върху нея, после спря и си наложи да пие бавно. Стана й приятно, че водата е чиста и вкусна.
Още държеше каната, когато Аполка се върна. Подаде й дървена купа, пълна с каша, която изглеждаше ужасна на вид. Но Кендъл бе твърде гладна, затова прошепна тихо „благодаря“ и взе купата.
— Коонти — каза Аполка.
Думата не й говореше нищо, но Кендъл се усмихна на момичето. Аполка добави още нещо, после раздразнено поклати глава, осъзнавайки, че бялата жена не я разбира. Събра ръце и ги постави под главата си, изразявайки с този жест спане. Като не знаеше какво друго да направи, Кендъл кимна. Аполка изглеждаше доволна. Излезе, внимателно затвори вратата след себе си и я залости.
Кендъл въздъхна дълбоко и се отпусна на пода с купичката в ръка. Опита кашата и потрепера. Беше груба и на зърна. Дали не я бяха довели дотук, за да я отровят?
При тази мисъл разумът й отново заработи. Трябваше да избяга. Но как? Ако все пак успееше, щеше да се загуби в блатото. Докато срещне змия или алигатор, или докато тресавището я погълне…
— Господи! — промърмори тя, обгърна раменете си и се залюля, а страхът препускаше през нея като вихър. — Не, не, не — повтаряше отново и отново. — Трябва да има начин. Ще намеря начин.
Стегни се, Кендъл, каза си тя. Можеш да издържиш, ще намериш начин. Досега понесе всички удари на съдбата. Какво могат да ти направят? Никой не може да отнеме нито достойнството, нито духа ти. Ти издържа Джон, издържа живота в казармите на Съюза, докато войната бушуваше…
Тя спря да се люлее. Ще намери начин! Беше невредима, силна и здрава. Ще наблюдава всичко наоколо. Ще опознае всичко и ще избяга.
Отново взе купата с каша и се насили да яде. Не биваше да губи сили.
После отпи няколко глътки вода, угаси лампата и си направи възглавница от едното одеяло. Легна и се зави с другото. Трябваше да спи и да се храни, за да остане бърза, спокойна и здрава.
Но тази нощ не можа да мигне — сънят бягаше от очите й. Бе заковала поглед в прозореца, хипнотизирана от бледата луна, която надничаше любопитно.
Кой бе Нощният ястреб? Индиански воин като Червената лисица? Досега не й бяха сторили нищо лошо, защото я пазеха за него. Но какво щеше да стане, ако не успее да избяга, преди той да се появи?
Тя простена, обърна се и стисна очи. Нощният ястреб не убива жени — беше й казал Червената лисица. Въпреки това търсеше отмъщение. Какво ли смяташе да направи с нея? Да я изнасили? Да я осакати? И без да я убива, можеше да отсече пръстите й един по един и да засити алигаторите.
Тиха въздишка се откъсна от гърдите й. Престани! — скара се тя на себе си. Престани! Отново и отново повтаряше думата, сякаш броеше овце, за да доведе съня.
Най-после се унесе в неспокойна дрямка, измъчвана от кошмари, в които огромна мъжка фигура се приближаваше към нея, а нощните ястреби крещяха и тя трепереше, защото бягството бе невъзможно…
ГЛАВА ТРЕТА
— По дяволите! — изстена Кендъл и потръпна, защото в дланите й се бяха забили тресчици. Измъчваха я, докато усилено търкаше дрехите, които й бяха дали да изпере. Разбира се, една дама не би трябвало да употребява такива думи, но никога досега не се бе чувствала по-малко дама от Юга. Седна на пети и огледа ръцете си — ноктите й бяха напукани и изпочупени, кожата й беше загрубяла.