Кендъл отвори очи и заплашителната му фигура запълни полезрението й. Извърна се към мангровото дърво. Реката бе изчезнала. На нейно място се извисяваше трева, висока чак до кръста.
— Не мърдай! — изрече той тихо, но заплашително. — Ще дойда да те взема.
Тя чу как той пристъпи напред — тинята сякаш простена, когато освободи крака му. Погледна го с див страх, изхлипа и избра бурените пред опасността от убийствения му стоманен поглед.
Направи само крачка и с ужас откри, че вече не може да се помръдне. Безумно, отчаяно се опита да освободи крака си, но само затъна още по-надълбоко. Сякаш земята я бе сграбчила в прегръдката си. Държеше я здраво и я дърпаше надолу. Колкото повече се съпротивляваше, толкова по-силно я дърпаше. Тресавището я всмукваше все по-силно, и тя с ужас проумя, че спасение няма — черната тиня вече стигаше до кръста й и с всяко движение се издигаше все по-нагоре и по-нагоре…
— Казах ти да не се държиш като глупачка! — Мекият провлачен говор долетя до нея откъм мангровото дърво.
Брент Маклейн бе подпрял крак до един корен и нехайно се бе облегнал на дебел клон. Сивите му очи блестяха от удоволствие, личеше, че му е забавно. Той й се усмихна чаровно и зъбите му просветнаха на фона на загорялата му кожа. Но все още изглеждаше суров, тя усещаше как тялото му излъчва гневни искри, които изпълваха с напрежение пространството между тях.
За няколко страшни секунди Кендъл си помисли, че той възнамерява да стои така облегнат с доволна усмивка, жестоко изкривила устните му, докато тя потъва все по-дълбоко, докато тинята отнеме дъха й, докато стиска ребрата й като сухо изгнило дърво и я погълне.
— Знаете ли, мадам — О, извинете — мисис Мур, наистина представлявате страшна гледка. Чудя се дали така лесно щяхте да ме съблазните миналия декември, ако ви бях видял покрита с кал, а не наконтена във вечерната си рокля. Сребро. Да, това беше цветът й. Много добре си спомням… Разбира се, спомням си и как я свалих. Бяхте отлична съблазнителка! И колко хитър капан ми устроихте. Макар и малко опасен за вас. Ако аз ви бях съпруг, нямаше да оставя нещата да отидат толкова далеч, дори да бях сигурен, че ще отърва Конфедерацията от самия генерал Маклелън.
Кендъл се ужаси от горчивината в гласа и от неговата увереност, че са му заложили капан. За момент забрави, че тинята се покачва все по-нагоре. Не, тинята не се покачваше, а тялото й потъваше все по-надолу и по-надолу, все по-близо до смъртта. А той все още вярваше, че го бе съблазнила, за да го убият…
Щеше да я остави да умре. Нямаше да му се наложи дори пръста си да мръдне. Със задоволство щеше да гледа как природата раздава справедливост вместо него.
Изведнъж като огнена лава в нея нахлу гняв. Как може да е толкова арогантен и да се държи като съдник? И онази нощ също се беше държал като арогантно копеле!
— Вие сте абсолютен простак, капитан Маклейн! — изсъска тя, но изведнъж спря ужасена. В момента той бе единствената й надежда за спасение. Бързо смени тона си и забеляза как той язвително повдигна вежди, когато тя продължи като добре възпитано чарлстънско момиче:
— Не ви измамих, капитане, опитвах се да избягам…
— От собствения си съпруг? — с презрение я попита той.
Кендъл пое дълбоко дъх и се опита да не трепери. Тинята бе стигнала до гърдите й и при най-малкото движение се покачваше още по-бързо.
— Капитан Маклейн — заговори тя с най-сладкия си глас, — заклевам се, че съм невинна. Аз…
— Спестете ми това! — изръмжа той. Зад присмехулната му галантност се долавяше студенина. — За бога, скъпа моя, всяка жена с малко ум в главата ще повтаря, че е невинна, в момент като този. А аз никога не съм ви смятал за глупава, мисис Мур!
— Не е възможно да смятате, че съм на страната на янките! — избухна Кендъл.
— О, не, мисис Мур. Та вие се държите като истинска южнячка. И все пак вие сте омъжена за янки, който е достатъчно прочут на юг…
Гласът му секна, той свали редингота си и запретна ръкави. Клекна и потърси опора за краката си, а тя затаи дъх и се зачуди дали възнамерява да я изтегли, или ще набута главата й в тинята.
— Какво ще правите? — попита тя горчиво. Той се усмихна, но Кендъл не хареса нито напрегнатата извивка на изсечените му челюсти, нито блясъка в присвитите му сиви очи.
— Дали смятам да ви оставя да потънете? — меко попита той. — В никакъв случай, мисис Мур. Имам да уреждам сметка с вас. Няма да оставя някакво си тресавище да ми отнеме отмъщението!
Той легна върху корените и заби върховете на обувките си в земята. Протегна ръце към нея, силните му длани я стиснаха под мишниците като менгеме. Тя инстинктивно сграбчи ръцете му, радостна, че е помилвана, но въпреки това потръпна от докосването. Усети напрежението в изпъкналите му бицепси и тяхната страховита, гореща сила. Срещна очите му, толкова близо до нейните, и прехапа устни, за да не извика. Беше толкова спокоен, сдържан и въпреки това тя усещаше у него толкова жива ярост, че самата му сдържаност я накара да потръпне.