— Дърпай! — заповяда й той напрегнато.
Тя дръпна. Пръстите му се впиха в нежната й плът толкова силно, че болката бе мъчителна, но тинята отказа да я освободи. Лицето му се изопна от напрежение, той стисна зъби и отново нареди:
— Дърпай!
Кендъл отметна глава назад и извика от болка, защото тинята я притискаше отвсякъде. Тялото й не издържаше. Вече се канеше да го помоли да я остави да умре, когато изведнъж — толкова внезапно, че тя полетя в ръцете на враждебния бунтовник — тресавището я пусна и я изхвърли във въздуха. Те се претърколиха по корените на мангровото дърво и се озоваха в бодливите бурени.
Останаха да лежат задъхани под жаркото слънце. Кендъл затвори очи, без да обръща внимание на раните и болката.
Бе цялата в кал. От гърдите до пръстите на краката. Черни пръски загрозяваха лицето й, бяха се заплели в косата и полепнали по миглите.
Престана да мисли за състоянието, в което се намираше, и скочи на крака, като чу, че Брент Маклейн се изправя плавно и бързо като котка. Без да обръща внимание на полепналата по нея кал, той се наведе, сграбчи ръката й и грубо я метна през рамото си. Твърди кости и мускули се врязаха в корема й, тя ахна от обида и взе да се съпротивлява като яростно го заудря по гърба с юмруци.
— Пусни ме! Пусни ме! — бореше се тя отчаяно. — Това е отвличане! Тук има закони!
Той спря.
— Мисис Мур, няма закон в света, който да може да ви помогне сега. Предлагам ви да си затворите сладката уста, освен ако не искате да си кажете последната молитва.
Той тръгна отново с отмерени и решителни крачки, а висящата й глава се удряше в гърба му. Кендъл се стегна, стисна здраво зъби и затвори очи, за да не избухне в поток от унизителни сълзи.
— Не заслужавам това! — просъска тя предизвикателно.
— Това? Скъпа, още не си видяла и половината от това, което заслужаваш.
— Ти си невежо магаре! — изхлипа Кендъл и отново се задърпа. Съпротивляваше се безумно — извиваше се, риташе, удряше, драскаше. Изведнъж той хвана кръста й и я пусна на земята. Тя го погледна обезумяла и разбра, че са стигнали до сечището.
Чакаше ги публика. Заобиколени от семинолите и от войниците на Конфедерацията, те изглеждаха като герои от пиеса.
Тя знаеше, че от индианците няма да получи помощ. Но дали пък екипажът на Брент Маклейн няма да е по-снизходителен? Със сигурност нямаше да позволят дори на свещения си капитан да се отнася така към благородна млада жена. Тя се заозърта, търсейки бели лица.
— Помогнете ми! — извика. — За бога, помогнете ми! Този човек е полудял!
Гласът й заглъхна, тя разбра, че е изправена пред каменни лица и нетрепващи очи. Разбира се! — помисли си тъжно. Тези хора са били с Маклейн миналия декември в Чарлстън! Някои от тях са били нападнати на кораба и оставени да лежат там, където са паднали. Ръката на капитана изведнъж се стовари върху рамото й. Тя отново бе притисната и като обезумяло, хванато в капан животно, се нахвърли върху него. Успя да забие ноктите си в лицето му и остави кървава диря по загорялата му, изсечена буза от окото до брадичката.
— Дяволите да те вземат, проклета лисица! — изръмжа той, решително стисна челюсти, а сивите му очи се превърнаха в тънки процепи.
Кендъл спря за миг. Да, щеше да е по-добре да бяга. Тя се обърна и затича, но изпищя, когато той сграбчи косата й и я върна обратно. Не знаеше като Брент Маклейн, че един мъж или трябва да се справи бързо и ловко в такава ситуация, или да изгуби достойнството си пред семинолите, знаеше само, че е стигнала твърде далеч и бе толкова изплашена, че с радост би се върнала в тинята.
Той приседна на коляно, грубо дръпна косата й и я придърпа към себе си. Съпротивляваше се, но борбата й беше безсмислена, той я държеше здраво. Отметна роклята й така, че тя падна върху главата й и закри погледа й. После тя извика от унижение и болка, когато дланта му се стовари върху нея с твърди, решителни и разтърсващи удари. Само тънкия плат на пликчетата предпазваше голата й закръглена плът.
Колко дълго продължи това? Девет отмерени удара? Или десет? Престана да брои още на петия — толкова отчаяна и разярена беше. Но това не бе всичко. Той спря така ненадейно, както бе започнал, и се надигна толкова внезапно, че тя се просна на земята, омотана в собствените си дрехи, а косата й падна като мокра и кална завеса пред очите й. Не можеше да види омразното лице на капитана, който се извисяваше над нея като езически бог, чу само презрението в гласа му, когато повика няколко индианки. Заговори на английски, но те явно го разбраха, защото се спуснаха към нея.