Той се приближи, без да сваля поглед от нея. Известно време само я гледа, после се върна и решително затвори вратата след себе си.
— Много по-добре изглеждате, мисис Мур.
— Ако преди не изглеждах добре, капитан Маклейн, то вината е изцяло ваша.
— Нима? — повдигна той кестенявите си вежди. — Не си спомням да съм ви бутнал в тинята.
Решението на Кендъл да остане спокойна започна да се изпарява, а раздразнението й растеше.
— Бягах от вас. Ако не бяхте ме изплашили до смърт…
— Изплашил? Не съм произнесъл нито една заплашителна дума, мисис Мур. За мен бе приятна изненада да ви открия тук — меко и провлачено каза той.
— Изненада? — опита се да е вежлива. — Едва ли, капитане. Червената лисица и неговите бойци ни нападнаха очевидно по ваша заповед.
Брент се засмя, но смехът му, сух като барут, не прозвуча весело, а беше готов да избухне в напрежението, което изпълваше влажния въздух.
— Заблудили сте се, мисис Мур. Никога не бих заповядал на Червената лисица каквото и да било.
— Не можете лесно да ме измамите, капитане.
— О, а вие вече успяхте да го сторите веднъж, мисис Мур, нали?
Тихият въпрос бе зададен толкова спокойно и любезно, че по гърба й полазиха тръпки. Той прекоси стаята и надникна през един от тесните прозорци, с ръце на бедрата.
— Само формално ли сте омъжена за Джон Мур, Кендъл?
Устата й изведнъж пресъхна. Не можеше да отговори.
Той се обърна и гласът му прогърмя заплашително:
— Е, Кендъл?
Не го оставяй да те сплаши! — напомни си тя. Дръж се… дръж се с достойнство.
— По закон съм негова съпруга — хладно отвърна тя. — Но всъщност, капитан Маклейн, вие не бихте разбрали…
— О, мисис Мур, умирам от желание да разбера — промърмори той подигравателно. — Моля ви, разяснете ми ситуацията.
Грешка направих като седнах — помисли си Кендъл. Той бавно закрачи зад нея. Тя го усещаше като огън, който изгаря гърба й. Всяка негова стъпка предизвикваше тръпки по гърба й, а всеки пристъп от тръпки все повече отслабваше решимостта й да запази самообладание. Не искаше да забележи страха й, въпреки това желанието й да се обърне към него бе огромно. Но не биваше! Не биваше той да разбере как й въздейства. И все пак трябваше да преглътне, преди да проговори — чувството бе същото като да остане на място, когато зад гърба й се промъква змия.
— Чакам, мисис Мур.
Шепотът докосна ухото й като огън. Но тя не помръдна.
— Много е просто, капитане. Родена съм край Чарлстън. Когато Южна Каролина се отдели от Съюза, разбрах, че войната е неизбежна. Не исках да остана на север, когато…
— И съпругът ви по случайност се оказа след вас? — язвителният въпрос долетя от дъното на колибата. — И се намеси точно в момента на… истината, така да се каже?
Кендъл замръзна:
— Да.
— Но вие ми казахте, че нямате съпруг.
— Аз… аз ви излъгах.
— Това вече го вярвам!
Тя извика, когато пръстите му се вплетоха в косата й и болезнено извиха врата й назад. Бе застанал зад нея с разтворени крака — сякаш мускулести стълбове — и бедрата му докосваха раменете й, докато я държеше безмилостно. Извиси се над нея, приковал поглед в очите й с яростна стоманеносива злоба. Тя не се опита да се освободи от хватката му, вдигна брадичка и отвърна на погледа му с нажежен син пламък.
— Ти, самовлюбено магаре! Никой не те преследваше! — Думите й завършиха с писък, защото пръстите му се впиха още по-силно в косата й, той злобно я дръпна и със замах я отхвърли от себе си.
— Тогава ми обяснете, мисис Мур, как така се случи, че бях хвърлен зад борда и се озовах в ледените води без надежда за спасение, ката давещ се плъх. Ако в тинята ви се стори зле, опитайте да стоите гола в морето посред зима.
Кендъл политна напред от силата на удара му. Изправи се и се обърна към него. Наистина бе глупаво да стои с гръб към такава змия, независимо от обстоятелствата. А докосването му я лишаваше от самообладание. Трябваше да се успокои! Трябваше да поговори разумно с него и да потисне страха и яростта си.
Стоеше изправена и го гледаше с ясното съзнание, че гневът му е като осезаема сила в пространството между тях. Но тя бе твърдо решила да победи.
— Сър — каза студено, — вие бяхте изваден от водата, и то от янки, ако смея да добавя. Както виждам, жив сте. Дали ще ми повярвате, или не е без значение. Случаят отдавна е минало и смятам, че вече осъществихте дребнавото си отмъщение. Бях отвлечена от диваци, замъкната в някакво блато, изплашена до смърт от тинята и бита по най-унизителен начин. Ако някой трябва да си отмъщава, то това съм аз, капитан Брент Маклейн. Сега ви моля, сър, като войник на Конфедерацията, като капитан на служба на Юга, да престанете с детинските си глупости и да предприемете необходимото, за да ме закарате до някое южно пристанище колкото е възможно по-скоро!