— Моля те — уморено простена тя. — Казах ти всичко. Истината. Използвах те, но не исках да ти причиня нищо лошо. Моля те, пусни ме.
Той спря да я гали. Пръстите му се вплетоха в косата й, но не за да я наранят или накажат. Дръпна златните къдрици и я принуди да го погледне отново. За момент, който сякаш трая вечно, той се вгледа изпитателно в очите й.
— Истината ли, Кендъл?
— Истината — прошепна тя. — Заклевам се.
Не знаеше дали й вярва или не. Стоманеносивите очи бяха забулени в мъгла, която винаги скриваше душата му. Решително стиснатите челюсти никога нямаше да се отпуснат. Красивите черти притежаваха силата на якото му тяло — грубо изсечено от силата на волята и твърдостта на характера му.
Докато го наблюдаваше, сърцето й лудо се мяташе в гърдите. Все още лежаха в нелепо интимна прегръдка, а бяха врагове и едва се познаваха. За миг й се стори, че той отново ще доближи устни до лицето й и ще я пожелае с брутална целувка. А тя не знаеше какво предпочита. Да остане сама? Да възвърне достойнството и гордостта си?
Или отново да изживее дивата красота на единението с мъж? Бурята от подлудяващи, болезнени копнежи, осъществяването на най-съкровените мечти.
Затвори очи и с усилие си напомни, че той я бе взел само за да си отмъсти. Дори да е изпитвал друго чувство, то е било само низка похот. Той наистина бе способен да я нарани. Тя бе открила душата си пред него и му бе позволила да го стори. След малко, обляна в сълзи, щеше да го замоли да я пусне, защото не може да изтърпи повече тази болка, тази красота, този смут…
Той не се наведе да я целуне, а я положи на пода. Без да мисли, тя сграбчи одеялото и закри с него тялото си като с щит. Чак когато той се отдалечи, се осмели да вдигне мигли.
Беше надянал панталоните си и сега обуваше ботушите. После взе ризата си. Не се постара да я закопчава, само я намушка в колана на панталоните.
— Тръгваш ли? — чу Кендъл собствения си глас.
— Ще се върна — отговори той и се наведе за куртката си.
Кендъл потръпна. Дали от твърдото убеждение в думите му, което я караше да усеща едновременно жар и хлад, което я тревожеше и плашеше? Или пък бе ужасена от това, че той може да излезе и да я зареже като уредена сметка, като платен дълг? Не можеше да бъде сигурна и болката от това раздвоение бе страшна и обезсилваща. Навлажни устни и се опита да прикрие уплахата в гласа си.
— Къде отиваш?
— Да проверя момчетата. Има нови. Не ми се иска някой от младите глупаци да се събуди с гърмяща змия в леглото си.
Обърна й гръб и се запъти към вратата. Тя искаше да го пусне и да повярва, че излизането му е без значение. Но не успя да се въздържи и го повика. Гласът й трепереше, въпреки че се обърна към него студено и предизвикателно:
— Капитан Маклейн!
Той спря с ръка на бравата и се обърна към нея, сивите му очи бяха присвити и изглеждаха тъмни като пушек.
— Какво смятате да… да правите с мен сега?
Известно време той я гледаше с непроницаем израз на лицето, неумолим като гранит на бледата лунна светлина.
Най-накрая проговори, резкият му отговор беше болезнено груб:
— Още не знам. Не съм решил.
Той решително затръшна вратата. Кендъл трепна. И докато гледаше след него, усети как я обземат гняв и недоволство.
Чу рязък стържещ звук. Не беше решил какво да прави с нея, но очевидно бе наясно поне в едно: нямаше й доверие. И не беше готов все още да я освободи. Беше спуснал резето. Както и преди, тя си оставаше негова затворничка.
Дълго се взира във вратата. После погледна скута си и одеялото, което прикриваше голотата й. А ето ги и грубите дъски на пода, където бе изгубила девствеността си сред буря от гняв и нежност. Почувства тялото си така, както не бе успяла да го усети, докато той беше наблизо и обсебваше разума и сетивата й с първичната си, жизнена мъжественост. Усети болката. Пронизващото чувство, което се бе върнало да й напомни за оня вихър; за придобитото познание, за невинността и гордостта, които бе изгубила в урагана от страст и мъст.
Даде воля на сълзите си. Плака, докато сините кладенци пресъхнаха, а после сухи ридания продължиха да разтърсват тялото й. А най-лошото бе, че не знаеше за какво точно плаче…
От лагера все още долитаха шумове, когато Брент с един скок прекоси стълбата и присви колене, за да се приземи безшумно. Спря за миг — вълнението, което го бе обзело, поутихна, щом съзря как хората му разговарят оживено, макар и трудно, с индианците. Носеха добро уиски от Кентъки на борда на „Джени Лин“ и го бяха взели със себе си, когато оставиха кораба при устието на реката само с няколко души стража. Южняците и индианците очевидно си пийваха заедно.