Кендъл се вгледа в очите му и кимна. Полагаше отчаяни усилия да спре напиращите сълзи. С учудване забеляза, че за толкова кратко време той бе станал смисъл на живота й. Една нощ прекараха заедно, само една нощ. И то нощ, започнала с омраза.
— Разбрах — прошепна тя.
Стори й се, че отново ще я целуне. Едно горещо сливане на устните преди раздяла. Но той рязко я пусна. Изправи се и тръгна към вратата. Спря, не смееше да се обърне. Стомахът му се сви на топка, усети болка в гърдите. Чакаха го битки, а да напусне тази жена, която доскоро мечтаеше да унищожи, се оказа най-мъчителната крачка в живота му. Само да хвърлеше още един поглед към нея — одеялото, с което се бе загърнала, не скриваше почти нищо от тялото й — нито двата хълма с цвят на магнолия, нито златния водопад на разпръснатите коси, нито примамливите виолетово-сини езера…
— Ще се постарая да те отърва от меленето на коонти — въздъхна той.
— Да, моля те! — промълви тя. Гласът й издаде, че е готова да заплаче. Прехапа устни, преглътна и заговори с равен, присмехулен тон, за да победи вълнението, което щеше да я задуши: — И гледайте да не ви убият, капитан Маклейн. В тази пустош не се чувствам зле, но не ми се стои тук дълго…
Гласът й секна. За миг той се вкамени, а тя впери поглед в широкия гръб в сива униформа.
Брент отвори вратата и излезе. Този път не спусна резето. Тя чу забързаните му стъпки надолу по стълбата. До ушите й долетяха мъжки гласове. Заповеди, произнесени на английски и мускоги, разцепиха въздуха. Мъжете неочаквано запяха „Дикси“. Звучеше нелепо в това затънтено блато. Но песента отшумя като вятър в далечината.
Тя не заплака. Седеше, впила неподвижен поглед в сламения таван на колибата. Звуците на природата постепенно изместиха човешката реч. Слънчеви лъчи проникнаха в стаята през малките прозорчета и до ушите й достигнаха музиката на Щурците, крясъците на жеравите и грухтенето на алигаторите…
Но в съзнанието й си остана незаглушен припевът на „Дикси“. Той не й даваше покой. И широкият гръб на мъжа със сивите очи. Уви се в одеялото и усети, че отново ще избухне в плач. Плака, докато сълзите й свършиха. После изтощена потъна в забравата на съня.
Внезапно се стресна и отвори очи. Огледа се наоколо, чудейки се какво ли я бе събудило. В колибата беше тихо. Не видя никого.
Намръщи се, осъзнала, че нещо в стаята се бе променило. Ослепителната светлина беше изчезнала, но все още не се беше стъмнило. Слънцето вече клонеше на запад и над лагера бавно се спускаше мрак. Беше спала цял ден. А индианците не я бяха обезпокоили.
Кендъл стана. Зъзнейки от студ, тя обви раменете си с ръце и затвори очи. Брент Маклейн бе тръгнал преди часове и навярно се намираше вече далеч оттук. Но не й се искаше да мисли за самотата, която я очакваше отсега нататък. След бурята в душата й се възцари покой. Сега се чувстваше по-богата. Имаше надежда. Бе избягала на свобода…
На лицето й изгря усмивка. Завъртя се и пъргаво се облече. Приглади с длан косите си и пристъпи прага на колибата.
В лагера животът си течеше както обикновено. Наоколо се гонеха босоноги деца. Огньовете, на които индианците приготвяха храната, горяха. Жените тихо приказваха, заети с домакинската си работа — едни шиеха дрехи от пъстроцветен плат, други нижеха гердани от мъниста, трети готвеха вечеря за мъжете.
— Решила си да останеш при нас?
Тя се огледа. На пътеката, която водеше към обраслата с храсти река и тресавището, осеяно с мангрови дървета, стоеше Червената лисица. Той се приближи до нея, метнал на плещите си млад елен. От шията на елена стърчеше стрела. Вождът се връщаше от лов. Имаше вид на истински повелител — пера красяха буйната черна коса, а ризата му бе обшита със сребърни полумесеци. Вместо набедрената превръзка и панталоните, които носеше на шхуната, сега бе облякъл къса, поръбена с кожа поличка. Гамаши от еленска кожа покриваха глезените му. От врата му висяха стрели и торбички за барут и сачми.
— Спала съм цял ден — промърмори тя засрамена. По бузите й изби руменина. Чувстваше се неудобно. Тъмните очи на индианеца проблеснаха, сякаш да покажат, че разбира нуждата й от сън. Той се изсмя, но не каза нищо. Докосна я по лакътя и я поведе към дома си.
— Не винаги сме живели в такива колиби, Кендъл — заразказва той. — На север къщите в селата ни бяха от здраво дърво. Но белите често ги опожаряваха. И ни изтикваха все по на юг. А тук понякога бушуват урагани и помитат всичко по пътя си. Научихме се да изникваме отново и отново от земята като корените на мангровото дърво. Никой не може да ни унищожи, защото бързо се възстановяваме и издигаме наново разрушените си домове. — Той се поспря за миг и се обърна усмихнат към нея: — Разбрах, че вече не искаш да мелиш коонти.