Кендъл се изчерви. Гневните думи, които бе изрекла пред Брент, сигурно я караха да изглежда в очите на индианеца като ленива и разглезена плантаторска съпруга. Всъщност жените дори на най-заможните плантатори не водеха лек и безгрижен живот. Обикновено колкото по-голямо бе имението, толкова повече работа имаше за стопанката на къщата. Независимо колко роби притежаваше семейството.
— Не се страхувам от черната работа. Щом оставам при вас, ще се трудя наравно с всички.
Червената лисица се усмихна загадъчно и продължи хода си.
— Значи по свое собствено желание реши да останеш при нас.
— Да — прошепна Кендъл, задъхвайки се от усилието да изравни крачка с индианеца.
Неочаквано той рязко се закова на място и тя политна към широкия му гръб. Погледна я усмихнат:
— Отсега нататък няма да мелиш коонти. Искам да научиш децата ми да говорят английски.
Кендъл го погледна изненадана.
— Но ти самият говориш чудесно английски.
Той нетърпеливо махна с ръка.
— Аз съм мъж и нямам много време. Иска ми се и Аполка да научи езика на белите. Пък и не е работа на мъжа да учи жена си.
Кендъл го дари с усмивка. В края на краищата белите и червенокожите май не се различаваха толкова много.
— Но аз не говоря твоя език!
— Ще го научиш лека-полека от децата и Аполка. Вече знаеш няколко думи на мускоги, например, талахесе.
Кендъл повдигна вежди и се засмя:
— Знам само, че това е столицата на държавата ви.
— Означава древен град — отсече той и остави елена на земята пред дома си. Потупа я по рамото и я поведе към колибата. Посочи напред и с весели пламъчета в очите изрече:
— Чулуота — лисича дупка!
Ненадейно я хвана през кръста, понесе я и я пусна чак на най-горното стъпало на стълбата.
— А в замяна аз ще те посветя в тайните на тази земя. Ще разбереш къде текат реките, когато ти се струва, че всичко наоколо е само бурени и храсталаци. Ще ти кажа как да познаваш по цвета отровните змии и да усещаш, когато някоя се шмугне край теб. Ще те науча да чуваш стъпки дори в съня си и да предсказваш кога от небето ще се излее дъжд.
Кендъл наблюдаваше с любопитство каменното лице на индианеца и осъзна, че той й предлага приятелство, с което малко бели биха могли да се похвалят. Дружба, която Брент отдавна бе извоювал, и на която се радваше въпреки предразсъдъците на обществото. Огледа се и видя, че Аполка търпеливо очаква съпруга си, а двете й малки момченца се притискаха към нея и с широко отворени очи чакаха да поздравят баща си и странната бяла жена.
Смехът на Кендъл се понесе във въздуха като звънлива мелодия. Тя се усмихна на Аполка, после отново погледна към Червената лисица.
— Ще се постарая да ти доставя радост. Ще уча децата ти на английски и ще опознавам с теб природата.
Индианецът кимна доволно. Подхвърли ловния си нож на Аполка, която сръчно го хвана. Той й посочи елена и отново се обърна към Кендъл.
— Можеш да започнеш с уроците още сега, докато Аполка приготвя вечерята. Сутрин ще идваш с мен. — За миг се умълча. В тъмните му очи проблеснаха весели пламъчета. — Скоро няма да се нуждаеш от чак толкова много почивка. Нощният ястреб не ще се върне скоро. Войнишката жена не бива да се излежава до късно, освен ако не е будувала, за да достави удоволствие на мъжа си.
Тя се изчерви. Не беше сигурна какво предпочита — да зашлеви индианеца, или да прихне от смях. Последното й се стори по-разумно, особено след като той вече й бе обърнал гръб.
Аполка побутна децата към нея и Кендъл им се усмихна весело. Наведе се и ги прегърна. Малките ръчички й отвърнаха със същото.
Диваци ли? — помисли си тя. Съвсем доскоро в невежеството си бе смятала, че всички индианци са диви. А сега изведнъж се чувстваше щастлива, защото две хлапета с кожа като шоколад се гушеха доволни в нея.
Въздъхна и ги притисна силно към себе си. Видя как Аполка с леки стъпки се приближи до елена. Нощта се спускаше над лагера. Небето бе спокойно, оранжеви отблясъци пронизваха кипарисовата горичка.
Това съвсем не беше Чарлстън. Нито Ричмънд, Атланта или Ню Орлеанс… Но се чувстваше по-добре, отколкото в казармите на Севера. Тук бе най-подходящото място за един южняк, когато наоколо бушуваше война. Може би всичко щеше да свърши много по-бързо, отколкото очакваше Брент. Югът трябваше да победи. Оскъдните вести, които достигаха до Кендъл, й подсказваха, че генералите на Юга са по-добри, а също и военната им стратегия.