Във въздуха все още се носеше мирисът на дим. Но едва ли бе възможно град, току-що напуснат от една войска и завзет от друга, да не бъде тих. Цяла северна Флорида със затаен дъх очакваше какво ще й се случи.
Тягостната тишина бе нещо естествено. Хората, останали в града, залостваха врати и прозорци и се молеха домът им да бъде пощаден от гнева на завоевателите. Майките не смееха да пуснат децата си навън. Мрачни, навъсени лица посрещаха неканените гости…
А янките — помисли си Брент — се държаха разумно след победата си. Може би не даваха пукнат грош за Флорида? Стигаше им, че могат да грабят оръжие, провизии и кораби…
Обърна се към хълма на запад и сръга с пети мършавите хълбоци на краставата кранта, която старият Пит бе съумял да задигне. Имаше късмет, че Лил успя да му осигури това четириного подобие на кон — отстъпващите войски бяха взели със себе си всичко, способно да се движи. В града не останаха коне. Кавалерията на Флорида — и хора, и коне — беше офейкала.
Брент потегли, убеден, че постъпва безразсъдно. Очакваше да го пипнат още в мига, когато бе възсядаше умърлушеното животно. Отпусна се и даде воля на мечтите си, които го понесоха на юг.
„Гледай да не те убият“ — беше му заръчала Кендъл на раздяла. Омайващият й провлачен говор, който тя превръщаше в сладка песен, когато пожелаеше, сега бе прозвучал язвително. Но той беше усетил всичко, скрито в тези думи. Щеше да се бори за живота си. От онзи ден нататък споменът за нея непрекъснато го следваше. В битките… На кораба… Мечтаеше за нея. Представяше си, че идва при него. Образът й бе кристално ясен. Пред очите му се явяваше всичко, което бяха преживели заедно и което им предстоеше… Един ден щяха да наваксат пропуснатото.
По някакъв странен начин тя се бе превърнала в част от желанието му да види дома си. „Саут Сийз“ принадлежеше на Джъстин, но около плантацията имаше достатъчно земя. Земя, върху която мъж и жена да вдигнат свой дом. А Кендъл бе създадена за разкошен дом. Тя щеше да бъде най-ценното украшение в него с величествената си осанка, с опияняващите си сини очи… Щеше да очаква пред портата него… съпруга си. В гостната щеше да бъде очарователна дама, а в спалнята — лъвица… Но сега бе жена на друг.
Пет пари не даваше за това. Щом свършеше войната, тя щеше да се разведе, напук на върлите моралисти, които щяха да се пръснат от злоба. Само трябваше да я пази далеч от янките, докато този ден настъпи.
На устните му се появи усмивка: беше си я представил в тресавището. Стори му се, че се е случило много отдавна. Как ли се справят двамата с Червената лисица? Не се притесняваше дали Кендъл ще издържи при индианците, повече го глождеше мисълта дали индианците няма да вдигнат ръце от нея.
Усмивката, изпълнена с копнеж, застина на лицето му. Въздухът бе изпълнен с гъст дим. Не идеше от града, а бе навсякъде около него.
Той сръга коня. Животното неочаквано намери сили и се понесе в галоп. Брент препускаше в нощта заедно с вятъра, който разпръскваше саждите, по тялото му премина болезнена тръпка.
Устреми се по пътя. Времето и пространството изгубиха значение. Стигна до разклона и зави, без да намалява ход. Но когато наближи алеята с магнолиите, която водеше към „Саут Сийз“, дръпна юздите на коня. Тялото му се сви и замръзна върху седлото. Взря се в далечината.
Без да сваля очи, скочи на земята и тръгна пеш по алеята. Стигна до средата и чак тогава се затича. Внезапно се закова на място. Бавно се свлече на колене.
Къщата бе изчезнала. Само трите високи колони стояха непоклатими. Като призрачни стражи се открояваха на фона на изпълненото с дим нощно небе. На лунната светлина изглеждаха нелепо бели сред черното пепелище.
Не знаеше колко време е стоял така на колене. Тъпа болка сковаваше мисълта му. Когато дойде на себе си, осъзна, че се моли.
Благодари на Бога, че майка му не е жива.
Обзе го гняв, гняв и мъка, но не помръдна от мястото си. Стоеше и гледаше. Настръхна, когато чу уморени стъпки по обгорялата земя зад себе си.
— Мастър Брент? — Въпросът прозвуча така, сякаш този, който го задаваше, не бе сигурен дали не говори на призрак. Брент се обърна. Пред него стоеше измършавял негър.
— За Бога! Това наистина сте вие, мастър Брент!
— Здравей, Томас — пресипнало поздрави Брент стария негър, който някога бе камериер на баща му. Сграбчи ръката му и с мъка се изправи на крака.
— Томас, къде е Дженифър? Патриша? И Патрик?
— Хич не се безпокойте, млади господарю. Мис Патриша взе момчето и отиде при нейните в Ричмънд. Мис Джени — тя не искаше да ходи никъде и остана тук. Ама нищо й няма. Янките не пипат бараките на негрите. Много искат да ни накарат да се запишем в тяхната войска, та затуй ни оставиха на мира. Мис Дженифър е при мами Лий.