Надяваше се, че всички на кораба са обърнали внимание на предупреждението му. Водеше война, но не беше хладнокръвен убиец.
Задъхан, полежа известно време на брега. После стана и се запъти между крайбрежните дървета към гъстата гора зад тях. Мокрите дрехи и нощният студ го караха да трепери.
Призори щеше да стигне реката, където „Джени Лин“ го чакаше, скрита на сигурно място.
— Ахой! Кой там?
Въпросът бе изстрелян още щом Брент сграбчи с уморени ръце стълбата на „Джени Лин“. По тялото му се стичаше вода. Успокои се, като разбра, че хората му са нащрек.
— Капитан Маклейн! — извика той.
— Вие ли сте, сър? Качвайте се на борда!
Не му трябваше помощ, но не се възпротиви, когато два чифта яки моряшки ръце се протегнаха над планшира и го изтеглиха на палубата.
Бързо се изправи и видя, че хората, които го посрещнаха, бяха Крис и Лойд.
— Къде е Макферсън? — попита той разтревожен.
— Върна се преди половин час, капитане. Дадохме му малко бренди и го изпратихме да си почива. Не се наложи да увещаваме стария Чарли да си пийне…
— Старият Чарли е лейтенант Макферсън, момчета — с лек укор изрече Брент. Той и екипажът му бяха нещо необичайно в Конфедералната флота. Бяха го назначили за капитан, но при известни условия. На кораба му имаше само леки оръдия. Беше малък в сравнение с фрегатите и военните кораби, предназначени за тежки битки. Основната му работа бе да доставя провизии и боеприпаси, където е необходимо и колкото е възможно по-бързо. „Джени Лин“ се промъкваше през блокадите, но докато много от останалите кораби, които се занимаваха със същото, с удоволствие печелеха пари от войната, „Джени Лин“ служеше единствено на правителството в Ричмънд.
Екипажът се състоеше от хора, предани на Конфедерацията, но те плаваха без печалба за себе си, само поради една причина — Брент Маклейн. Брент знаеше, че се намира в странно положение — трябваше да внимава така, сякаш ходи по въже. Дисциплината на кораба бе от огромно значение, но той бе принуден да я смекчава, ако желаеше екипажът му да играе по строгите правила. Предлагаха му по-големи кораби, но той тактично отказваше, като напомняше на командващия флотата, че успехът му зависи от способността на кораба да маневрира.
— Добре, сър! — смънка Лойд. — Сега накъде? Нагоре по реката или в открито море?
— Нагоре… — започна Брент, но бе прекъснат от развълнувания вик, който долетя от марса.
— Съюзническо знаме на хоризонта! Шхуна! Приближава се откъм устието, сър!
— По дяволите! — Брент тихо изруга, спусна се към мачтите и се изкачи на марса. Шхуна, приблизително толкова голяма, колкото „Джени Лин“, току-що взимаше завоя на тясното устие.
По-голям кораб от този не би могъл да премине — в това Брент беше сигурен. Ако човек не познаваше добре реката, рискуваше да заседне в плитчините при устието.
Той дръпна бинокъла от моряка на вахта и огледа кораба, като се чудеше да се бие ли, или да бяга. Имаше вероятност да потопят врага и по-този начин да блокират реката зад себе си.
— Всички на палубата! Артилеристите — по местата! Готови!
По тихата палуба затрополяха крака, изпълнителни моряци, твърдо стиснали устни, затичаха нагоре-надолу. Брент слезе от марса и застана до Лойд, готов да даде команда за огън.
Зачака. Корабът трябваше да се приближи достатъчно близо, за да го улучат, но не чак толкова, че да стреля пръв по тях.
Макферсън, въпреки че бе изтощен, зае мястото си до щурвала и се зае с управлението на „Джени Лин“.
Брент свиваше и отпускаше юмруци, а шхуната се приближаваше все повече. Още не. Още не. Пет, четири, три, две…
Изведнъж стълб вода изригна като нефтен фонтан откъм бакборта и „Джени Лин“ се разлюля. Първият снаряд на янките не улучи целта.
Изчакването на Брент даде резултат. Сега беше негов ред.
— Огън! — изрева той, а в това време пръски вода се издигнаха и заляха палубата.
— Оръдие номер едно — огън! — заповяда Лойд на четиримата артилеристи.
„Джени Лин“ се разтресе от изстрела и застена. Но екипажът й нададе победен вик. Снарядът бе пробил корпуса на шхуната.
— Номер едно — зареди! Номер две — готови за стрелба!
— Спрете огъня! — нареди Брент и вдигна ръка. Наблюдаваше потъващия кораб на Съюза.
Изстрелът се оказа фатален за вражеския съд — нямаше съмнение, че корабът ще потъне. Можеха да продължат стрелбата, но нямаше да постигнат нищо друго, освен да залеят реката с кръв.
— Капитане, вижте! — Лойд посочи засегнатия кораб. — Изпращат лодка, сър. Трима души са, развяват бяло знаме.