Докато лейтенантът говореше, Брент не продума и не помръдна. Миглите му почти не трепнаха. Див страх бе вледенил гръбнака и крайниците му. Страх, ужас и чувство за непоносима неизбежност.
Щеше да закъснее. Беше твърде късно. Твърде късно. Блатото се намираше далеч.
Беше изложил на опасност Червената лисица. Това му причиняваше по-силна болка дори от загубата на „Саут Сийз“. Разтърсваща паника и тревога сграбчиха сърцето му. Кендъл… Тя беше тук в онази първа нощ. Точно тук — в каютата му на „Джени Лин“. Помнеше нейния образ. Очите й — големи и сияйни, прелъстителни и покоряващи. Помнеше гласа й, походката, помнеше как я бе докосвал и тя него…
Изправи се внезапно и със замах отвори вратата на каютата.
— Чарли! Заповядай на кормчията да обърне! Ще заобиколим кораба на янките и ще излезем в открито море! Вдигнете платната, посока — юг!
Поспря за малко до вратата и чу как Чарли, без да задава въпроси, повтаря заповедите му.
После се обърна към северняка, който го гледаше с нескрита тревога в очите.
— Не се притеснявайте, лейтенанте — тихо каза Брент. — Ще оставим вас и хората ви на брега. Не заслужавате да гниете в затвора. Ще кажем, че сме ви изхвърлили, защото сме нямали време да ви предадем на властите.
Лейтенантът затвори очи и почти незабележимо потръпна.
— Благодаря, капитане — прошепна той.
— Няма защо. Аз съм ви задължен.
Брент остави пленника в каютата си. Нямаше военни тайни, които севернякът да открие сред картите му.
Забърза към палубата. Щеше да им се наложи да минат с гърмящи оръдия покрай пристанището на Джаксънвил. И маневрирането край потопения кораб на янките също нямаше да е лесно.
Но тези проблеми почти не го вълнуваха сега. Щеше да се справи. Твърдо бе решил да успее, защото залогът беше голям. Червената лисица бе човек, който живееше според закон на честта, по-суров от законите на Севера или на Юга, човек, който бе рискувал много за Конфедерацията. Сам бе направил своя избор и нямаше да приеме заплащане или благодарност за делата си, нямаше да приеме утеха, ако тези дела доведяха до трагичен за него изход.
Но дори по-дълбоко от вътрешния му вопъл за индианеца, който го бе научил на приятелство, бе отчаянието, измъчващо тялото му, когато си помислеше за Кендъл.
Срещата им бе толкова кратка, но от нея научи какво е любов. Тя бе пуснала корени, които се бяха вплели в сърцето му и го дърпаха назад дори когато беше свободен да си отиде.
Кендъл.
Виждаше я пред себе си. Бурните й виолетово-сини очи, косата й — мантия от мед, обгръщаща я в разкош и див безпорядък.
Тя бе олицетворение на красота и изящество. Притежаваше онзи неосезаем дух на Юга, онова, за което се биеха, онова, което искаха да опазят. Неуловимият дух, който свързваше бедния фермер и плантатора, за да победят по-силния враг. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко от въпроса за робството. По-дълбоко от краля Памук. Духът може би наистина беше недосегаем, но Кендъл — не. Тя бе жива и жизнена и в нейната топлина и красота той можеше да открие онова, което жадуваше да докосне…
Всичко, за което воюваше. Гордостта на южняка, неговата чест, слава и безгранична непоколебима любов.
ГЛАВА ДЕВЕТА
„В страната на памука искам да се върна и спомените стари с обич да прегърна. Гледай, гледай, гледай, Диксиленд.“ Кендъл се засмя, довърши песента с необичайно насечения ритъм и закачливо дръпна косата на Чикола.
— Памук, Чикола. Слушай внимателно — памук. Можеш да го видиш през лятото. Простира се в далечината като безкрайно поле от облаци.
— Безкрайно поле — повтори сериозно Хаджо, по-големият с една година брат на Чикола, посочи небето и каза: — Облаци.
— Да. Чудесно. Хайде сега. „В страната на памука искам да се върна. Там, там, там, да живея там, на юг, там и да умра, в моя роден Диксиленд!“
Двете деца запяха заедно с нея. Кикотеха се и я поглеждаха с очакване всеки път, когато гласовете им потъваха във високата борова гора, ограждаща малкото сечище. Кендъл ги водеше там всеки следобед да играят и да учат. Не бяха далеч от лагера и често не само Аполка, но и другите жени довеждаха децата си да слушат странната бяла жена, която изглеждаше толкова щастлива сред тях.
Наистина беше щастлива. Необикновено доволна. Нямаше вести от външния свят, но й се струваше невъзможно нещата да вървят зле. Отдаваше се на мечти, безбрежни като памуковите поля. Щеше да бъде в безопасност навсякъде зад линията Мейсън-Диксън, щом веднъж отблъснеха янките. Щеше да получи развод на всяка цена и после…