Брент Маклейн.
Мечтите й бяха наивни и глупави, осъзнаваше тя в редките моменти, когато позволяваше на разума си да надделее. Беше прекарала една нощ с него. И един кратък час на борда на кораба му преди повече от година. Но оттогава постоянно мечтаеше за него и когато този блян се появи пред нея от плът и кръв, разумът й изневери. Мислеше непрекъснато за него. Беше влюбена.
Но какво изпитваше той? Знаеше, че е омъжена. Беше я потърсил само за да си отмъсти. После я увери, че никога няма да я изпрати обратно на съпруга й и обеща да се върне при нея. Но дали това не беше само израз на неговото благородство, независимо от думите му, че не е джентълмен? Или пък градеше планове за тяхното бъдеще? Той беше герой на Конфедерацията, притежаваше неотразима мъжественост и богат опит с жените. И кой знае? Нищо чудно във всяко пристанище да го чака по една годеница. А и съществуваха много по-подходящи партии от нея — даваше си сметка тя.
Очите й се замъглиха и тя стисна устни. Странно, сега това нямаше значение за нея. Беше омъжена, но пет пари не даваше за закона, който я обвързваше. Повече от всичко на света желаеше да бъде с Брент Маклейн. Щеше да се чувства щастлива навсякъде, ако той беше до нея.
— Кендъл.
Една ръчичка дръпна полата й. Тя видя разтревоженото лице на Чикола и осъзна, че гледа с празен поглед пред себе си. Усмихна се, седна на един широк дънер и взе детето в скута си.
— „Дикси“, моето момче, е написана от сина на един борец против робството. Южняците веднага я запели. Как ти се струва това?
Чикола сбърчи нос — нямаше представа за какво говори тя.
— Пей още — помоли я той.
— За днес стига, пиленца — твърдо отвърна тя. — Време е да се прибираме вкъщи. Стъмва се.
Двегодишният Чикола и тригодишният Хаджо кимнаха сериозно и при вида на техните замислени личица би се разсмяла, ако не бе бодването в долната част на гръбнака й, което задуши смеха. В гората зад нея имаше някой. Беше сигурна. Червената лисица бе удържал на обещанието си — беше я научил къде криволичат рекичките и какви звуци издават обитателите на тресавището. Вече умееше да чува не само с ушите, но и с цялото си тяло.
Не разбираше откъде идва страхът й. Намираха се съвсем близо до лагера. Семинолите бяха предпазливи и понякога мъжете се промъкваха между дърветата да проверят дали всичко е наред.
Необяснимият смразяващ страх премина в ужас още преди да чуе стъпките, разбудили гората, и присмехулния припев на „Джон Браун гние в гроба“.
Изплашена, Кендъл скочи с вик и хвана Чикола с едната си ръка, а с другата притисна Хаджо към себе си.
В тихия следобед сякаш мигом се изви вихрушка, настъпи суматоха. Гората бе залята от войници в сини униформи, които прииждаха на вълни между дърветата. А войникът с леденосините очи, войникът, който крачеше с яростна решителност към нея, бе човекът, когото тя не желаеше да срещне никога вече и горещо се бе молила на Бога за това.
Джон Мур.
Кендъл отново изпищя, дръпна двете деца и ужасена хукна с тях към лагера. Отчаяно се молеше да стигне там преди…
Преди Джон да я улови.
Тичаше сляпо, водена от инстинкта. Но напразно.
Лагерът на семинолите вече се беше превърнал в ад от ужасени писъци. Войници нахлуваха в колибите със затъкнати на пушките щикове и търсеха мъжете, останали в сечището, след като бойците бяха тръгнали на лов и разузнаване. Кендъл обгърна с очи лагера.
Червената лисица! Трябваше да го открие. Да намери пристан в неговата сила. Но той не бе в лагера! Пък и да бе тук, какво би могъл да стори, освен да умре храбро?
— Кендъл! Кендъл Мур!
Викаше я Джими Ематла. Кендъл го съзря и се затича към него. Чакаше нея и децата, за да ги отведе в гората и да ги скрие в тресавището.
— Джими! — неистово извика тя с вяра в смелостта и чувството за дълг на гордия боец. Тъмните му очи, вперени в нея, я насърчаваха да бърза и да избяга със синовете на неговия вожд.
— Не!
Тя спря ужасена. Един щик разпори корема на Джими Ематла и той се свлече на земята. Сълзи изпълниха очите й. Дори не видя лицето на северняка, нападнал индианеца. Синя мъгла се спусна, а после червената кръв изпълни полезрението й.
Тревожен писък я накара да се обърне към колибата на Червената лисица. Аполка я бе видяла и тичаше към нея и децата, по бузите й се стичаха сълзи, а красивите й черти бяха изкривени от страх.
В следващия миг се случи нещо ужасно, което щеше да се запечата завинаги в паметта на Кендъл. Аполка тичаше, без да вижда нищо около себе си. Млад войник, който отстъпваше от боя с един индианец, не забеляза, че тя е само изплашена жена опитваща се да стигне до децата си.