Обърна се. Щикът му се вряза в индианката. Очите на младата жена за миг срещнаха погледа на Кендъл. Разширени от разкъсващата болка, те сякаш умоляваха. Аполка отвори уста, но от гърлото й не излезе звук. Очите й проблеснаха и ослепителното тъмнокафяво сияние на любовта и смеха изчезна завинаги от тях. Тя се свлече в краката на войника.
Кендъл извика, притисна момчетата към себе си и ги повали на земята, за да ги предпази от страшната гледка. А край тях продължаваха да се носят бойни викове, ридания и викове на ужас. Тежки стъпки разтърсваха земята, военни команди раздираха въздуха.
Когато Кендъл вдигна очи, пред погледа й се разкри ужасяваща картина. Жени и деца бягаха към гората. Някои успяха да избягат, други бяха посечени. Какво ли можеха да сторят сами срещу белите завоеватели? Повечето мъже не се бяха върнали от лов и войниците бяха нападнали коварно лагера, в който имаше само беззащитни старци, жени и деца.
Кендъл отново нададе вик, този път от болка. Груби пръсти сграбчиха косата й и я изправиха на крака. Извиха главата й и тя срещна студените, злобни очи на съпруга си.
Той беше висок, с широки рамене, тъмна коса и се перчеше с ниско подстриган мустак. Би могъл да мине за красив, ако не бяха жестокият израз на изпитото му лице и студът в очите. В тях нямаше капка милост. Нищо човешко не трепна в твърдия поглед, който отправи към Кендъл. Изразът му си остана непроменен и той усука още по-здраво косата й около пръстите си, за да й причини болка.
— Пусни хлапетата — заповяда той грубо.
Кендъл видя пушката, която той стискаше в свободната си ръка, — от върха на щика капеше кръв и се сливаше с умиращия залез.
Въпреки болката, тя се опита да спре клането и извика като обезумяла:
— Спри! Джон! Моля те! Умолявам те! Това не е война, това е убийство!
— Пускай тия индиански копелета!
Писъците и борбата край тях продължаваха. Дали имаше някой познат измежду войниците? Кендъл отчаяно се огледа. Търсеше човек благороден и справедлив. Съществуваха и такива янки, в това бе убедена — неведнъж ги беше срещала във Форт Тейлър.
Но тук нямаше такива. Екипажът на Джон явно бе грижливо подбран. Вероятно бяха предпочетени войници, участвали във войните със семинолите, войници, които мразеха индианците.
— Хайде, Кендъл. Или ще им видя сметката пред теб.
Не можеше да помръдне главата си. Той я държеше здраво за косата. Напрягаше се да си спомни думите на мускоги, които й трябваха в момента, и извика на момчетата, като ги оттласна от себе си:
— Бягайте! Бягайте, малки лисичета. Скрийте се в гората и стойте там, докато дойде баща ви.
Те не помръднаха. Изплашени, стискаха полата й. Бяха прекалено малки, за да разберат какво става.
— Тръгвайте! — изкрещя Кендъл и ги забута с все сила. Най-после момчетата се откъснаха от нея.
Джон не каза нищо повече. Тънките му устни се свиха още повече и изчезнаха под модния мустак. Извъртя я и я блъсна в ръцете на един млад войник, юноша на не повече от осемнайсет години, с болезнен израз на лицето.
— Отведи я в лодката — заповяда той.
Младежът кимна безизразно. Очевидно не бе очаквал от войната такова клане, но беше твърде зашеметен, за да направи нещо друго, освен да се подчинява на заповедите. Той хвана Кендъл здраво и я повлече към реката. Тя успя да се обърне назад.
От гърлото й се надигна вик. Затисна устата си с опакото на дланта и зъбите й се впиха в собствената плът. Но не усети болка.
Чикола я бе послушал. Виждаше го — малките му тъмни крачета го носеха далеч от ужаса в лагера. Вече наближаваше редицата от кипариси в края на сечището. След миг гората щеше да го погълне.
Но Хаджо се бе изплашил и побягнал към топлината и сигурността, която от малък познаваше. Отчаяно се притискаше към безжизненото тяло на майка си. Един отстъпващ войник се спъна в детето и инстинктивно се обърна да си отмъсти. Вцепенена от безсилен ужас, Кендъл видя как войникът удря с пушката си момчето по главата. То падна върху майка си.
Кендъл изпищя истерично. Яростта й даде сила и тя успя да се освободи от ръцете на смаяния войник, който я държеше.
— Спрете! — изкрещя тя и се спусна обратно. — Спрете! Убийци! Кървави убийци! Спрете, спрете!
Без да я е грижа какво върши, тя се нахвърли срещу първия войник в синьо, изпречил се пред нея. Той обърна глава, изразът на лицето му беше гневен, но не и жесток. Това бе простодушно лице на мъж на средна възраст, с бръчки, обзет от треската на боя. Кендъл се вгледа в него с широко отворени очи, изпълнени със сълзи, и безумието изчезна от лицето на мъжа. Той огледа касапницата наоколо, после погледът му се върна върху красивата жена.