— Не, Джон, грешиш. Ти си мъртвият. Когато той разбере какво си направил, в целия свят няма да има място, където да се скриеш.
— Това ще ти хареса, нали, Кендъл? — Той говореше така спокойно, че опасенията й бързо се превърнаха в трескав ужас. — Винаги си искала да умра.
— Не, отново грешиш. Не исках да се омъжвам за теб, но не те мразех…
— Докато разбра, че си имаш работа с половин съпруг?
— Не, докато разбрах, че твоята жестокост е болестта, която никога няма дори да се опиташ да излекуваш.
Той отново се усмихна с мраз в очите.
— Радвай се, Кендъл. Има шанс да победя болестта. Пристигна нов лекар, специалист по тези болести. Даде ми лекарства — експериментирал е с тях години наред и е постигнал зашеметяващи резултати. Смята, че има шанс да възвърна здравето си за по-малко от месец, с твоята помощ и съдействие, разбира се.
Кендъл поклати глава.
— Късно е, Джон. Не бих могла да те докосна след това което се случи. Когато те погледна, виждам само кръвта на невинните, кръвта на децата…
Той се изсмя и смехът му я разтърси.
— О, ще ме докоснеш, и още как. И то съвсем скоро. Ти си ми съпруга, или забрави?
Той пусна китките й, още веднъж се усмихна студено, изправи се и разкопча колана си. Кендъл го наблюдаваше. Отново усети как кръвта й се отдръпва, сякаш засмукана от тиня.
Той я погледна.
— Не тази вечер, любов моя. Рано е още. Тази вечер ще ти изнеса урок.
Тя добре разбра какво означават думите му. Знаеше, че само ще усили гнева му, но въпреки това каза с ледена ярост:
— Ще постъпиш глупаво, ако ме биеш, Джон. Какво ще си помислят приятелите ти?
— Абсолютно нищо, мадам. Тук няма човек, който да не убие жена си затова, че е приютила южняк между краката си.
Кендъл го погледна и бавно вдигна брадичка.
— Ти си болен, Джон. Наистина си болен. Но знаеш ли? Не можеш вече да ме нараниш. Затова си така обезумял, нали? Защото го знаеш!
Тя въздъхна и се опита да го отблъсне. Замаха с ръце и задраска с нокти, когато той я сграбчи за раменете и я обърна по корем.
Но скоро разбра, че въпреки всичко е уязвима за болката. Извика, щом ремъкът изплющя по плътта й. Когато той стигна до десетия удар, тя почти бе изгубила съзнание.
Сякаш отдалеч дочу доволното му пъшкане. Той пропълзя в леглото до нея.
— Уверявам те, любима, че когато му дойде времето, ще ме докоснеш. И ще ми дадеш повече, отколкото си дала на южняка.
— Никога!
Знаеше, че не я бе чул. Беше се обърнала с гръб към него и пресъхналите й устни едва отрониха думата.
Но никога в живота си не бе изричала нещо, в което да е така убедена.
Можеше да прави каквото си поиска с нея, но никога нямаше да получи нищо. Можеше да я насини от бой, да чупи костите й една по една.
Тя пак щеше да победи. Щеше да го превъзхожда.
Защото той никога нямаше да има това, което тя щедро даваше на Брент — своята любов.
Но увереността в победата сега бе малка утеха. Как ли щеше да успее да избяга отново?
ГЛАВА ДЕСЕТА
От момента, в който се бе отправил на юг, изпитваше чувството, че бяга.
Само ако тичаше достатъчно бързо, можеше да стигне навреме. И ако успееше, можеше да спре ужаса, надвиснал над…
Щеше да я намери. Да я прегърне. Да я защити…
Като пантера в клетка кръстосваше палубата на „Джени Лин“, а корабът следваше линията на брега. Крачките му ставаха все по-нервни. Искаше да бърза, да лети. Чувството, че бяга, бе обзело цялото му тяло. Мускулите му бяха напрегнати, свити, готови за бяг.
Той знаеше, че кораби на Съюза сноват край брега, но сега малко го бе грижа за това. На драго сърце би ги хвърлил във въздуха. Знаеше, че е способен да го направи. Решението му да се добере до тресавището бе толкова категорично, че се чувстваше непобедим. „Джени Лин“ се беше натъкнала на съюзнически кораб, три пъти по-голям от нея, и бе преминала край него с гърмящи оръдия. В крайна сметка потъна не малката шхуна, а вражеският съд.
Най-после „Джени Лин“ стигна до устието на реката и хвърли котва. Брент и десетина души от екипажа му поеха в лодки по сложния лабиринт от реки, водещи към блатото.
Но много преди да наближат брега с боровете, сред които бе лагерът на семинолите, Брент скочи от лодката. Заплува в плитката вода и скоро се озова до твърда земя.
Най-после можеше да тича. И той се втурна напред.
Мускулите го боляха от напрежение, той усещаше как сърцето му бие лудо от страх.
Не спря, докато се озова в лагера. Закова се на място, затвори очи, после отново ги отвори, осъзнал внезапно, че ужасът пред него не е само кошмарно видение.
Безжизнени тела се въргаляха навред. От полуразрушена колиба с главата надолу висеше мъж. Момиченце лежеше до загасналия огън и стискаше в ръцете си сламена кукла.