Високата борова гора се превърна в дом за мъртвите. Семинолите оставиха близките си да почиват и след церемонията подпалиха колибите. Индианци и южняци отплаваха, а зад тях гората пламна — оранжево сияние в мрака.
Червената лисица напусна завинаги своя дом и поведе народа си към лагера на микасуките. Племето на неговите родственици бе отвоювало от тресавището късче земя на североизток от гората, в която доскоро семинолите живееха щастливо. В лодката на вожда Червената лисица и Брент оглавиха смесения отряд от червенокожи и бели и поеха по реката и тесните й притоци.
Известно време пътуваха смълчани в нощта. После Брент изрече думите, които му тежаха.
— Заради мен ти изгуби всичко — дом, жена и дете…
— Не заради теб, Нощен ястреб — тихо го прекъсна Червената лисица. — Нито заради твоята Конфедерация. Ние винаги сме воювали. Винаги сме умирали. Ти не си виновен за случилото се. И всеки път сам съм решавал какво да правя. И сега пак ще избера битката.
Брент замълча. После потърси очите на приятеля си в почти непрогледния мрак.
— Къде е Чикола? Не видях…
— Тялото му? Не, той е жив. Избяга в гората. Сега, приятелю, задай въпроса, който сигурно те човърка.
Брент не се поколеба. Погледна открито индианеца.
— Какво се случи с нея… с Кендъл? — едва успя да прошепне.
— Тя се съпротивлявала — отвърна Червената лисица с гордост и задоволство. — Не с пистолет или нож, а с волята си. Чикола ми разказа как се опитвала да го защити. Джими Ематла, който все още е жив, но сигурно няма да посрещне зората, докато лежал на земята, смъртно ранен, чул разговора между нея и синята униформа.
Тялото на Брент се вкамени и изстина като тяло на мъртвец.
— Какво са говорили? — попита напрегнато.
— Джими Ематла сам ще ти каже.
Червената лисица беше прав. Джими Ематла нямаше да види повече слънцето. Смъртта вече бе сложила своя отпечатък върху очите му, когато вождът въведе Брент в колибата, където индианецът очакваше храбро края си.
Той посрещна Брент с радост. Жените около него бързо се оттеглиха, щом Брент коленичи до сламеника.
— Нощен ястреб — промълви Джими Ематла, затвори очи и сграбчи ръката на Брент с изненадваща сила.
— Ематла — отвърна Брент и стисна дланта му. Болка се изписа върху лицето на индианеца. — Не говори. Трябва да пазиш силите си.
Ематла поклати глава и навлажни пресъхналите си устни.
— Ще умра заедно с нощта, приятелю. Сигурен съм. Благодаря на боговете, че доживях да те видя. Измених ти. Нощен ястреб. Моля те за прошка.
— Никога не си ми изменял…
— Напротив, обещах да пазя жените. Но войниците нахлуха като вълните на морето. Оказах се безпомощен като баба.
— Никой не е способен да се изправи сам срещу цяла рота.
Ематла сви рамене, едва събра сили да продължи. Повдигна натежали клепачи и срещна погледа на Брент.
— Ти трябва да се изправиш сам срещу цяла рота, Нощен ястреб. Тя доказа, че не отстъпва по смелост на никой храбрец. Не се опита да спаси себе си, а направи всичко възможно да опази децата на Червената лисица. Някои оживяха само благодарение на това, че тя се отскубна от ръцете на по-силния от нея войник, втурна се обратно към лагера и потърси милост в сърцата на нашествениците. Един от тях я нарече своя жена, а тя му каза, че ще го убие. Сърна срещу пантера. Нещо в него ми подсказа, че е убиец. Той ще я убие или ще я накара да съжалява, че е жива.
Брент си пое въздух на пресекулки.
— Благодаря ти, че ми казваш всичко това, Джими.
Ематла наклони глава, сякаш да кимне. Когато отново заговори, гласът му бе толкова немощен, че Брент трябваше да приближи ухо до устните му.
— Сред тях имаше един… бял човек в синя униформа, който… не убиваше. Убийствата го отвратиха. И…
— И? — Брент вдигна глава. Пръстите му несъзнателно сграбчиха одеялото, което пазеше Джими Ематла от нощния хлад.
— Травис… нарекоха го Травис. Той би…
— Какво, Ематла? Мисли! Кажи ми. Човекът, когото нарекоха Травис би направил какво?
— Би ти помогнал. Мисля, че той… обича жената. Кендъл. Тя се втурна към мен. Вярваше ми. Кендъл…
Името прозвуча като тиха въздишка. Това бе последната дума, която излезе от устата на Джими Ематла. Слънцето посягаше към небето, когато от гърдите на индианеца се откъсна предсмъртен стон. Той потрепера и се отпусна. На лицето му се изписа спокойствие. Беше оставил зад себе си суматохата и суетата на този свят.
— Хубав номер им изигра на янките в Джаксънвил, Брент Маклейн — започна Чарли и размаха пръст срещу Брент, — но във Форт Тейлър няма да си развееш байрака. Там и пиле не може да прехвръкне!