След малко Брент, Червената лисица и Чарли Макферсън седяха около масата на семейство Армстронг и слушаха жадно новините на Харолд, докато нагъваха огромни парчета прясно говеждо, което жена му, Ейми, бе приготвила, преди да остави мъжете насаме.
— Ще става все по-трудно и по-трудно, капитане. Особено по море. Откакто във Вирджиния спуснаха онзи броненосец…
— Онзи… какво? — попита Чарли Макферсън.
— Броненосец, моряко, броненосец. Нашите измъкнаха стария „Меримак“ от пристанището, където янките го бяха потопили, и го прекръстиха на „Вирджиния“. — В светлите очи на Харолд се прокрадна завист. — Ех, да го бях видял! Сигурно е порил водите право към янките. Потопил много от техните кораби, а снарядите изобщо не могли да го повредят. Отскачали от него.
— Проклятие! — възкликна Чарли и лицето му светна. — Знаех си, че ще ги бием по море тия янки!
— Чакайте, момчета — охлади ги Харолд, поклати глава със съжаление и сипа ябълково вино в чашите им. — Победата не трая дълго. На следващия ден янките го посрещнали със свой броненосец. „Монитър“ и „Вирджиния“ водили бой в продължение на часове — това трябва да е била най-голямата морска битка, която човек е виждал досега! Накрая и двата кораба отстъпили. Ама вие нищо не знаете! Скоро целият свят ще чуе за това. Казвам ви, момчета, войната вече няма да е като преди. Тези два кораба доказаха, че всичко, което познавахме досега, е безнадеждно остаряло!
Друг път Брент щеше да полюбопитства, да се смае от гениалните корабостроители на Юга.
Но сега го интересуваше само едно.
— Имаш ли връзки на Кий Уест, Хари? — попита той. — Трябва да разбера някои неща, които стават във Форт Тейлър.
— Разбира се! Що за разузнавач си мислиш, че съм аз, капитан Маклейн?
Брент се засмя на укора.
— Смятам, че си много добър, Хари.
Хари придърпа един стол, седна и се загледа с любопитство в Брент.
— Да, капитане, но ти казвам, че не можеш да влезеш във Форт Тейлър. Онзи лейтенант се е побъркал, откакто индианците отвлякоха жела му. Чувам, че си я е прибрал обратно.
— Знаем, Хари.
— Ами да! — Харолд Армстронг се вгледа с интерес в Червената лисица, но Брент не му даде повече сведения.
— Какво знаеш за лейтенант Мур, Хари?
— Чувам, че прекарвал времето си, като се опитвал да те настигне, капитане.
— Можеш ли да разбереш, кога ще отплава пак?
— Разбира се.
— Искам да знам също колкото е възможно повече за един офицер. Името му е Травис…
— Деланд — бързо допълни Харолд.
Брент му хвърли изненадан поглед и Армстронг забързано продължи.
— Капитан трети ранг от флотата на Съединените щати. Пряко подчинен е на капитана, когото са назначили във Форт Тейлър.
— Какво се говори за него тук?
Харолд сви рамене.
— Май добре се разбира с хората на Кий Уест. Истински джентълмен. Твърд, но добър и учтив. Защо питаш?
— Защото ще се опитам да поговоря с него — Брент стана, протегна се и нетърпеливо потупа Чарли по гърба. — Събери екипажа. Тази вечер потегляме.
— По дяволите! — промърмори Чарли, пресуши чашата вино и бутна стола си назад. — Крис и Лойд тъкмо си намериха две хубави момичета, а сега точно аз трябва да им съобщя, че тръгваме!
Харолд Армстронг се засмя.
— И добре ще направиш! Сигурно говориш за момичетата на Белър. Той е свещеникът. Злобар, все с пушката си ходи. Цяло ято дъщери има — от тригодишни нагоре — и ги пази като стар булдог! Моряците ви сигурно са с по-големите момичета. Че се радват до немай-къде — в това съм убеден. Но по-добре, че потегляте. Белър е отгледал дъщерите си като истински дами и няма да позволи на някакви моряци да си играят с чувствата им, ако разбирате какво искам да кажа.
— По дяволите! — отново промърмори Чарли.
И това беше всичко.
Час по-късно „Джени Лин“ излезе от реката в открито море.
Ако Брент бе тръгнал няколко минути по-късно, или ако черен буреносен облак не бе закрил луната точно в този миг, екипажът му сигурно щеше да забележи малката разнебитена лодка, която се плъзна безшумно край тях.
„Джени Лин“ вече бе далеч, когато Харолд, изправен на песъчливия бряг, съзря лодката и предпазливо се приближи, за да разбере какво става.
Смаян, видя как дълги нежни пръсти се показаха над планшира и после се отпуснаха безжизнени. Насочи лампа към лодката и подсвирна.
Вътре лежеше момиче. Лицето му бе бледо като луната и красиво като ефирната й светлина. Пелерина от златни коси се спускаше по раменете на момичето и падаше над грубите дъски. Както бе вперил поглед в нея, тя запърха с мигли и отвори очи. Не разбра дали очите й са черни или толкова тъмносини, че сякаш се сливаха с виолетовото море. Тя се опита да навлажни пресъхналите си устни и да проговори. За да я чуе, Харолд се наведе, прехласнат от невероятната й красота.