— Какво има, момиче? — попита той разтревожено.
Тя повдигна ръка към него. Отпусна я. Нямаше сили да я задържи.
— Помогнете ми — промълви тя, после гласът й доби сила и от напуканите устни се откъсна шепот. — Помогнете ми. Моля ви, помогнете ми.
— Добре, добре. Разбира се, че старият Хари Армстронг ще ти помогне, момиче. Не се тревожи. Спокойно. Ще те заведа в къщи, ще те нахраня и стопля пред огнището.
— Хари? — попита тя настоятелно. — Харолд Армстронг?
— Да, мадам. Хари Армстронг на вашите услуги.
— Слава богу. Казвам се Кендъл Мур. Брент… капитан Маклейн каза да дойда при вас. Ще ми помогнете ли? Ще ме скриете ли от янките?
— Янките няма да намерят колибата ми никога, мадам. И никой приятел на Брент Маклейн няма да страда край мен. Само се дръжте, мадам. Сега сте добре. В безопасност сте.
— О, благодаря ви. Много ви благодаря… Шепотът заглъхна. Клепките й се спуснаха над очите. Досега едва се държеше в съзнание и щом чу утешителните думи, потъна в сладка забрава.
Харолд огледа по-внимателно момичето — не, жената! — почеса се по челото и вдигна очи към морето.
Сигурно това беше съпругата на онзи янки. Жената, която индианците бяха отвлекли. Причината, поради която капитан Маклейн сега плаваше към Кий Уест…
За малко се разминаха — помисли си със съжаление Харолд, — само за няколко минути.
Наведе се над лодката и повдигна лекото тяло. Пое обратно през пясъка и боровата гора, свърна по пътеката, водеща към къщата му, а мозъкът му се опитваше да открие липсващите нишки.
Какво се беше случило между тях — индианците, капитан Маклейн и тази жена с глас, нежен като магнолия? И как, по Дяволите, се беше озовала тук? Как бе изминала целия път от Кий Уест в стара разнебитена лодка? В прогнила дървена лодка.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Кошмари помрачиха съня й. В тях тя отново и отново чуваше гласовете. Своя глас. Рязък и пронизващ. А после гласа на Травис… нежен, успокояващ, умолителен.
— Кълна се, Кендъл, ще измисля нещо. Слушай, назначиха Джон на „Мисисипи“. Няма да се върне дълго време.
— Не мога да остана тук, Травис, не мога! След това, което се случи.
— Кендъл, не мога да те пусна. Знам, че Джон те е наранил. Затова дойдох. Ако имаш търпение, сигурно ще ми хрумне нещо. Дай ми време да обработя Бренън. Сега той вярва, че укрива шпионин на Конфедерацията.
— Аз наистина съм на страната на Конфедерацията! Никога не съм отричала! Тревожа се не за това, което се случи с мен, Травис, а за индианците. Джон нареди да започне това клане! О, Травис, никога няма да забравя! Никога, докато съм жива. И ще мразя янките…
— Кендъл? — думите бяха изречени съвсем тихо. — Кендъл, аз съм янки. Мразиш ли ме?
— О, Травис, не, разбира се, че не. Ти си мой приятел! Но моля те, разбери ме. Не мога да се отрека от това, което съм, и никога няма да забравя какво направи Джон от името на Съюза.
— Не е честно, Кендъл.
— А хората тук се държат така, сякаш заслужавам да бъда обесена! Не мога да го понеса.
— Кендъл, във война сме! Те знаят, че си била с един от най-големите врагове на Съюза. О, Кендъл! Разбирам те. Моите хора не се държат така. Ти не предполагаш колко много приятели имаш сред тях. Довери им се.
— Но как? Джон смята, че ще оздравее. А аз не бих понесла това, Травис! Ще се чувствам така, сякаш ме докосва с кървави ръце, ще чувам писъците…
Кендъл се замята в съня си, защото кошмарът бе толкова ярък, толкова истински. Виждаше Травис пред себе си — в очите му се четеше любов, загриженост и безпокойство.
— Кендъл, почакай, ще измисля как да те измъкна ще намеря безопасно място за теб.
В този миг тя погледна отворената врата зад Травис. И докато той й шепнеше успокоителни думи, тя грабна тежката синя кана за вода от масичката до леглото и я стовари с всички сили върху главата му.
„Прости ми, Травис!“
Кендъл тихо простена и се замята в леглото. Някой сложи студена кърпа върху челото й. Вече не беше в казармите, а в малка рибарска къщичка на западния бряг на острова.
— Бог е с теб, мила. Бог е с теб.
Жената, която произнесе думите, изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност. Бе изгубила големия си син в първата битка при Манасас. А втората битка й отне по-малкия. Двамата бяха застанали на две различни страни. Единият бе загинал в синя униформа, другият — в сива. Жената бе споменала на Кендъл, че е четирийсетгодишна. Изглеждаше на шейсет.