— Ще внимавам. И искам да ви благодаря, сър.
— За какво?
— Никога не съм предполагал, че ще срещна Нощния ястреб. Имате доста почитатели в Ричмънд, сър. И доста врагове във Вашингтон.
— Знам. Но това е войната.
Брент се сбогува с капитана на шхуната и се обърна към Чарли:
— Чарли, ще спрем на едно място, преди да продължим проклетата война!
Поклати глава с раздразнение и обърна гръб на Чарли.
— Малко ще поспя. Кажи на Червената лисица, че Кендъл е при Хари. Проклета жена! — промърмори той. — Мисли си, че може да изиграе не само янките, но и цялото море. Подлудява ме. Ще я убия!
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
— Помни ми думите, Кендъл — започна Харолд Армстронг и насипа пръст около току-що пресадената хидрангея, — ще дойде ден, когато това място ще стане по-оживено дори от Ричмънд!
Отпусна се върху пети, отупа пръстта от ръцете си и се усмихна на Кендъл.
— Тук можеш да видиш цветя и от Южна, и от Северна Америка. Ветровете пренасят цветния прашец. На света няма друго място като Евърглейдс. Диво. И обточено с величествената ивица на плажа… — Той въздъхна, доволен от щедростта на природата.
Кендъл се засмя.
— Да, Хари, твоята земя е красива. — Усмивката изчезна от лицето й. — Червената лисица също ми показа хубостите на Евърглейдс, но… не знам дали притежавам силния дух на първите заселници, за да заживея тук завинаги. Сигурно ще се чувствам самотна. А красотата крие и опасности — тресавища, змии и…
Тя спря, защото Хари се засмя весело:
— Казваш ми, че нямащ силен дух, момиче. А сама си прекосила морето в малка лодка. Според мен ти притежаваш достатъчно силен характер.
Кендъл поклати глава с въздишка.
— Постоянно мечтая да си ида вкъщи.
Когато не се тревожа за Брент, Травис и Червената лисица и всичко, което се случва сега, докато аз седя и чакам — довърши тя наум.
После тихо продължи:
— Мечтая войната да свърши. Янките най-после да се уморят от опитите си да ни покорят и да ни оставят да живеем както си искаме. Един ден ще се върна в Чарлстън. Ще намеря начин да победя втория ми баща и да възвърна предишното величие на Крестхевън. О, Хари! Татко построи плантацията с толкова любов! Голямата стълба изглежда така, сякаш се вие в безкрайността, а когато давахме приеми, къщата се изпълваше с красиви жени в шумолящи кринолини и елегантно облечени мъже! Татко се интересуваше от теология и споровете в салона бяха така вълнуващи!
На устните на Хари се появи бледа усмивка. Чудеше се защо го боли толкова много, когато тя говори за дома си. Растенията бяха неговата любов сега, след като децата му бяха загинали. Спокойно и без да се колебае, беше взел решение да се премести във Флорида. Въпреки че въпросът за робството не вълнуваше нито него, нито Ейми в това усамотено кътче, той бе родом от Южна Каролина и когато щатът се отдели, а после и новата му родина го последва, Хари разбра, че и той трябва да даде своя малък принос в конфликта.
И докато слушаше думите на Кендъл, той виждаше отминалите дни в нейните красиви сини очи. Дните на величието. Онзи безгрижен, изпълнен с достойнство живот. Скъпият на всяко сърце закон на честта, който не можеха да отменят никакви писани правила.
Но всичко това си бе отишло. Не разбираше защо. Югът като че ли печелеше войната. Само че Ню Орлеанс вече бе паднал и Хари много добре знаеше, че Югът страда от недостиг на провизии и боеприпаси. Но не искаше да казва това на Кендъл. Младата жена бе превзела не само сърцето на съпругата му, но и неговото.
А той обичаше да я гледа как се усмихва. Да чува смеха й.
— Да, да — промърмори той и потупа нежно изящната й ръка. — Ще ми помогнеш ли да окърша доматите?
— Разбира се, Хари.
Хари се затътри към зеленчуковата градина зад къщата, но изведнъж се закова на място, когато във въздуха се разнесе някакъв печален вой. Погледна на изток към плажа и на лицето му се появи широка усмивка.
— Хари? — разтревожено попита Кендъл. — Какво беше това?
Той се засмя сърдечно и топлите му очи проблеснаха от радост.
— Сигнал, момиче! Долу на плажа Били Макгретър сигнализира с черупка от раковина.
— Какво означава това?
— Капитан Маклейн се е върнал, моето момиче!
— О!
Беше успял! Кендъл посегна с трепереща ръка към гърлото си. Радостни тръпки и страшни предчувствия запрепускаха по цялото й тяло и я накараха да се почувства безсилна. Толкова много искаше да го види! Копнееше, жадуваше за него… и той беше тук. Но какво да направи? Да остане на мястото си и да го очаква с хладно безразличие? Или да се отдаде на порива на сърцето си и да се спусне по пътечката към плажа, където реката се срещаше с океана, да види как той слиза на брега и после да се втурне в обятията му, без да обръща внимание на нищо друго, освен на радостта от срещата им?