Изпълнена с трепет, тя затвори очи за миг. Ами ако той я мразеше заради трагедията, която бе причинила? Ами ако беше пожелал да я спаси само защото е джентълмен, въпреки че отрича. Кавалер от най-висша класа, неспособен да я изостави в ръцете на врага.
Дилемата бе разрешена, когато Ейми излезе тичешком от къщата, оставяйки вратата да се затвори сама, и се завтече, като загрижено бършеше набрашнените си ръце в престилката.
— Тук са! — извика тя радостно. — Какво чакате вие двамата? Хайде да посрещнем нашите момчета както подобава.
Кендъл намери сили да се затича веднага щом Ейми, задъхана от усилието, профуча край нея. Пътечката между боровете сякаш нямаше край и докато Кендъл тичаше, съмнения терзаеха душата й. Съществуваше ли наистина връзката между тях? Или тя я бе създала сама във въображението си заради отчаяната нужда от него? Възможно ли бе той наистина да е така прекрасен, както образът му в съзнанието й?
Колкото повече се приближаваше към брега, толкова повече боровете оредяваха. Почвата под краката й постепенно се смени от тъмен пясък. Внезапно гората свърши. Наоколо се виждаха само упорити храсти, вкопчени тук-там в пясъка покрай солената вода.
Така, както я бяха понесли без заповед напред, краката й се заковаха далеч от брега на реката.
„Джени Лин“ беше закотвена в устието. Моряците не използваха лодките, а направо скачаха във водата, за да доплуват до брега. Смееха се, пръскаха се един друг и надаваха възторжени викове. Кендъл се зачуди дали съзнават, че поне за този кратък миг са се откъснали от войната. Но тя не можеше да сподели тяхната радост от тихия пристан, защото трескаво търсеше с очи фигурата на един южняк. Дишаше на пресекулки не само от тичането — сърцето й туптеше с ритъма на хиляди оръдия. Стоеше вкаменена и гледаше. Най-после го видя.
Беше облечен в своята сива униформа със златни ширити — същата, с която го бе видяла последния път. Ботушите му стигаха до коленете, но те не успяваха да предпазят панталоните му от пръските, докато цепеше водата с дълги крачки. Както и моряците, той изглежда не се тревожеше от това, че ще се намокри. Движенията му бяха целеустремени и забързани.
Кендъл забеляза, че си е пуснал мустак и брада, които поддържаше ниско подстригани. Много му отиваха. „Той е въплъщение на истинския кавалер“, помисли си тя, а любовта и гордостта й от него разпращаха по тялото й порой от тръпки. Въображението никога не можеше да надмине действителността…
— Брент! О, Брент!
Забравила страха, забравила приличието, забравила, че една дама в нейното положение рискува да опетни доброто си име, тя намери сили и се затича. Без да я е грижа нито за роклята, нито за зяпачите, тя се втурна срещу него и зашляпа във водата.
Сивият му поглед най-после се спусна върху нея. Иронична усмивка разтегли устните му и той зачака.
Когато тя се приближи към него, той протегна ръце да я прегърне и я притисна към себе си. Искаше й се да заплаче от радост. От радост, че го усеща до себе си, че се притиска към мъжката му сила и топлина. Желязната му прегръдка не й причини болка, Кендъл изпита само бурно щастие.
— О, Брент!
Той я пусна и насмешливо повдигна вежди:
— Щях да забравя, че се канех да те удуша.
— Да ме удушиш? — Жадно го поглъщаше с поглед. Искаше да докосне лицето му, да изследва пълните му устни под красивата извивка на мустака, да изглади чертите на тревогата край очите и напрежението, изписано на челото му…
— Да, мадам, да ви удуша — твърдо отвърна той и тя бързо си спомни с каква лекота пронизващият му стоманен поглед се врязваше в нея. — Когато се срещнах с вашия капитан Деланд…
— Травис! — промълви Кендъл ужасена. — О, Брент, не си го убил, нали?
Беше прекалено разтревожена, за да усети настръхването на тялото му. Дори не забеляза как той стисна челюсти. Брент примигна и каза присмехулно:
— Не съм го убил. Твоят приятел янки е добре.
— О, слава Богу — прошепна Кендъл. Но когато се освободи от прегръдката му и отново обви ръце около врата му, тя видя, че зад него стои Червената лисица. Лицето му беше непроницаемо и гордо както винаги. Сълзи бликнаха в очите й и тя с дива сила се откъсна от Брент, спусна се към индианеца, сграбчи ръцете му и падна на колене в плитката вода пред него.
— О, боже! Червена лисицо! Толкова много съжалявам. Безкрайно, безкрайно съжалявам. Прости ми!