— Сами сме, мисис Мур. Съвсем сами. Можеш да крещиш и пискаш, колкото си пожелаеш. Жива душа няма да те чуе.
Сърцето й заблъска в гърдите и болезнено се сви. Гледаше го — застанал срещу нея, той бе така напрегнат, че мускулите му видимо се свиха и пулсът му затуптя в шията. Погледът му бе суров и студен като дълбок зимен сняг. В очите му нямаше любов. Нито нежност. Само едва сдържан гняв.
Кендъл постави ръце на кръста си и отметна златната си грива.
— Не мога да те разбера, капитан Маклейн. Да не би ти да си ме довел тук! Дойдох съвсем сама. Може и да съм само жена, както казваш, но пристигнах тук…
— И можеше да загинеш! Без да има защо. Твоят приятел Травис ти е обещал да те измъкне, но не, ти трябваше да тръгнеш сама като някаква…
— Не можех да чакам! — извика Кендъл и изведнъж се смути. Доколко познаваше той Травис? — Бих искала да знам как прочутият Нощен ястреб, кралят на конфедератите, е успял да измъкне всички тези сведения от един янки! Двойна игра ли играеш, капитан Маклейн? Наистина ли си такъв герой? Или и ти като другите се промъкваш през блокадата само заради печалбата?
Щом изрече думите, тя се отдръпна назад. Изражението на лицето му не се беше променило, но той бе пристъпил към нея и в това движение имаше нещо така заплашително, че тя осъзна колко силно го е засегнала.
— Ако беше мъж, щях да те убия за тези думи — тихо рече той. — Но ти не си мъж, нали? И точно това е темата на разговора ни. — Ръката му изведнъж се стрелна, сграбчи китката й и той я дръпна към себе си. Преди да извика от възмущение, тя усети, че той шеметно я завърта и притиска към едно дърво. Долепи тялото си до нейното, стисна главата й с длани и оплете пръсти в косата й.
— А сега, Кендъл — прошепна той, сякаш водеше учтив разговор, но все още стегнал мускули, за да удържи яда си — какво ще направиш? Не можеш да мръднеш. Ти се моя пленница. Съжалявам, скъпа, но от двата пола мъжкият е по-силен. Мога да ти сторя каквото пожелая и ти не можеш да ме спреш.
— Какво искаш да докажеш, грубиян такъв…
Устните му се нахвърлиха върху нейните с дива жажда, която възпря и думите, и дъха й. Искаше да отблъсне това безмилостно нападение, но още докато се опитваше да се бунтува, у нея се надигна предателско желание. Не го беше виждала от дълги месеци — месеци, в които безкрайните дни се нижеха, изпълнени с ярки мечти за неговите ласки, и сега тя не можеше да се отрече от тях, независимо колко брутални бяха те. Копнежът и сладката жажда в сърцето и душата й отвърнаха на целувката му със същата ярост и ненаситност, с които той я бе нападнал.
Най-после устните му се отделиха от нейните, той пое дъх на пресекулки и докосна с нежни целувки челото, миглите и бузите й. Лек стон се изтръгна от нея, когато срещна буреносния му поглед и обърна към него очи, изпълнени с молба за разбиране, очи, в които се отразяваха всичките й неприкрити чувства.
— Кендъл, по дяволите, трябва да разбереш, че…
— Какво да разбера, Брент? — рязко го прекъсна тя. — На какво искаш да ме научиш? На това, че светът е опасен, а животът може да бъде жесток? — Очите й се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна, за да ги прогони. — Господи, не ти ли хрумвало, че знам това? Преживях невъобразим ужас след последната ни среща! Понякога дори не бях сигурна дали искам да оцелея. Когато бях будна, всеки миг се превръщаше в кошмар, а единствените ми красиви мечти бяха…
Тя млъкна изведнъж и се вгледа в него. Целият свят се беше изпречил между тях. Съдбата като че ли бе предопределила времето, през което са заедно, да бъде изпълнено с бурни събития и чувства, с гняв и страст. Но независимо колко мигновения успяваха да откраднат за себе си, те съставляваха магията на живота й. Брент изпълваше този живот със смисъл и тя не искаше той да бъде само мечта.
Той се взря в нея, сякаш я приковаваше с поглед и проникна в душата й. Отначало си помисли, че ще я прегърне; че ще я привлече в обятията си, защото бурята, която бе преживяла, пронизваше като нож и неговото сърце. Знаеше, че и други неща вълнуват душата му — битки, които тя никога не виждаше, вътрешни борби, с които се справяше сам. Деляха ги толкова много неща! Но той не я прегърна. Гледаше я с огнен блясък в очите. Проговори с дрезгав, дълбок и вълнуващ глас:
— Какви бяха единствените ти красиви мечти, Кендъл?
Тя затаи дъх. Отвърна на погледа му. Вече бе разкрила много от себе си, от сърцето си. Жегна я някакъв непознат страх. Страх, че може би той не бе копнял по нея така, както тя по него. Известно време не можеше да изрече думите, но после жестокостта на живота, който ги обкръжаваше, докосна някаква струна дълбоко в нея и тя разбра, че не може да го излъже, че трябва да му разкрие сърцето си и да се моли той да приеме откровението й с нежност.