Най-после той се изправи, свали ножницата, сабята и ботушите, но щом понечи да събуе панталоните си, тя се приближи и пожела да го направи сама. Разбра нуждата му да изследва тялото й, защото пламъците на бушуващия в нея огън се извисяваха все по-високо, докато го любеше и опознаваше силата на бедрата му, гладката равнина на корема му и силата на неговата мъжественост.
Той коленичи до нея на пясъка и я обгърна с ръце. Отново намери устните й, погали я, залюля бедрата й в люлката на своите ръце и я притисна към себе си, за да вкуси насладата от слетите им голи тела. После тя усети как я повдига и полага на пясъка. Той се беше надвесил над нея, напрегнал лице и тяло, разтвори бедрата й, за да я завладее с омайващото чудо на страстния си, неудържим устрем. Топлината я опари, сякаш куршуми разтърсиха тялото й и тя, отдадена изцяло на блаженството, обви ръце около шията му, а той се вряза в нея.
Вгледа се в очите й. Тя го прегърна още по-здраво и не се побоя да срещне погледа му сред тайнството на усещанията. Вълните се разбиваха ритмично край брега, а високите върхове на боровете леко се полюшваха. В дълбините на съзнанието й тези неща оставяха своя отпечатък като едва доловим фон, на който изпъкваше първичният разкош на чувството, че в този омагьосан миг от вечността той я покорява и изпълва със себе си, а тя изцяло му принадлежи.
— Обичам те, Брент — промълви тя. — Толкова много те обичам!
Той се усмихна и шепотът му прозвуча до устните й:
— Аз също те обичам, моя малка южнячке.
Целуна я, после леко се надигна, продължавайки да се движи, без да откъсва поглед от нея. Нежността отстъпи пред пламъците на копнежа, пред жаждата да достигне дълбините на страстта. Стройните бедра го обгърнаха с нарастващ трепет и податливата женска красота отзивчиво го изведе във висини, които сякаш нямаха край. Но все пак краят настъпи. Той чу накъсания й стон и семето му избухна в потръпващо великолепие.
Остана върху нея, притихнал доволно, после се обърна по гръб и се загледа в слънцето, галейки влажната кожа на ръката й. Клоните на боровете ги засланяха от слънчевите лъчи. Можеше да мисли само за това колко е хубаво всичко. Без да се страхува, тя лежеше до него, окъпана в златната светлина на деня, и тялото й бе красиво като част от слънцето и морето.
Останаха дълго смълчани, наслаждавайки се на всеки миг, прекаран заедно. Нежните докосвания след бурята от страст засищаха глада, който бяха изпитвали един за друг в дългите самотни нощи. Най-после Брент проговори:
— Наистина те обичам, Кендъл. Затова винаги се държа като обезумял. Страхувам се до смърт да не ти се случи нещо лошо.
Тя се облегна на лакът и се вгледа в него, очите й — премалели и знойни, избистрени след буйното опиянение от изкусното му прелъстяване.
— Колко дълго ще бъдем заедно? — попита го с пресипнал глас.
Той трепна.
— Тази вечер. Утре. И утре вечер.
Тя се наведе над него, златистите атлазени къдрици погъделичкаха кожата му.
— Тогава да не губим време — прошепна тя и устните й се спуснаха върху гърдите му, целувките й обгориха плътта му.
Обсипан с нейната любов, той бързо се възпламени. Сграбчи я за раменете и я притисна към пясъка, почти гневен от силните чувства, които тя събуждаше в него.
— Не, няма да губим време — разпалено потвърди той. И отново я люби с разтърсваща страст.
Отново и отново, докато слънцето залязваше и заливчето се изпълваше със златистото сияние на здрача.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Градинското увеселение на Ейми пожъна истински успех. Заселниците, които живееха край устието, се събраха да посрещнат героите на Конфедерацията. Цигулки и флейти огласяха веселото празненство, децата се гонеха по пътечките в градината. Мъжете разговаряха за коне, за реколтата и за войната, жените си разменяха рецепти и въздишаха над един брой от „Дамски журнал на Гоуди“, който Брент предвидливо бе конфискувал от федерална шхуна миналия декември.
Пълната луна все още грееше високо в небето. Сребърният диск не оставаше по-назад от буйната музика и дръзко озаряваше празненството. Човек трудно можеше да повярва, че янките са съвсем наблизо — в стария Форт Далас нагоре по река Маями. Но хората в почти изоставения форт никога не си създаваха грижи със заселниците край залива, техният брой беше ограничен и те не можеха да контролират все още непокътнатата пустош в края на тресавището. Не им минаваше и през ум, че безобидното на пръв поглед селище осигурява безопасно пристанище на едни от най-големите врагове на Съюза.