Сведе гъстите си златни мигли, после отново ги повдигна. Очите на Брент изглеждаха черни като въглени, докато се вглеждаше в лицето й. Нежно погали бузата й.
— Красива си, Кендъл — промълви той. Нямаше нужда да казва нищо повече, гордата топлина в очите му и благоговението, с което я докосваше, изразяваха всичко. Кендъл се отпусна с наслада в силните му обятия. Имаше чувството, че не може да му даде достатъчно любов. Захапа рамото му, после с върха на езика закачливо облиза следите от зъбите си.
— Ти си този, когото обичам — прошепна тя. Спускайки се все по-надолу по тялото му, тя го окъпа в целувки. Шепотът й стана несвързан, когато той отвърна с нескрита жар на докосванията й и запали лудо вълнение в нея.
— Ти си този, от когото имам нужда… за когото копнея…
Не се страхуваше да го докосне на най-интимни места и да се радва на красотата на тяхното любене. Не се смути, когато той обгърна с ръце кръста й и я повдигна върху себе си. Гордост, чиста като лъчите на слънцето, озари очите й и те се преобразиха в омагьосващи сияйни езера. Любовта превръщаше всяко нежно движение, всяка тиха въздишка в изкусителна магия.
Ще я обичам — помисли си Брент — дори след смъртта.
Той потрепери при мисълта колко кратко и ценно бе времето, което прекарваха заедно. Трябваше да му се наслаждават напълно.
Усмихна се, очите му изглеждаха измамно сънливи.
Изведнъж мощен тласък сля телата им и двамата се озоваха на гребена на разтърсващо удоволствие. След като ураганът на насладата утихна, сгушил в прегръдките си своята благовъзпитана тигрица, Брент не се сдържа и отново прокара пръсти по гърба й…
Неочаквано се вкамени и скочи в леглото. Обърна я по корем така внезапно, че тя извика от изненада. Брент не обърна внимание на вика и опипа с пръст избледнелите черти по гърба й.
Белезите почти бяха изчезнали, подутините едва се забелязваха, но той се учуди, че не им е обърнал внимание досега. Вчера, когато я видя и се увери, че тя се намира в безопасност, Когато я взе в прегръдките си, той сякаш бе завладян от треска…
Копнежът по нея бе замаял съзнанието му, но сега, при вида на издайническите белези, които помрачаваха искрящата красота на кожата й, той обезумя от гняв. Никога в живота си не бе усещал толкова силна омраза.
— Той ли направи това? — с нисък и напрегнат глас изрече Брент. Кендъл се разтрепери.
— Всичко това вече е минало — отвърна тя тихо.
Но не беше. Той продължаваше да милва с пръсти раменете и гърба й.
— Няма да намеря спокойствие, докато този човек е жив.
Суровата увереност в гласа му я накара отново да се разтрепери. Брент сякаш не забеляза.
— Брент, моля те не прави нищо прибързано.
— Никога не правя нищо прибързано.
Сигурна беше, че е така. Убедена беше, че ще обмисли и запланува внимателно действията си и един ден ще открие Джон Мур.
Незнайно защо тази мисъл вледени сърцето й. В разпаления тон на Брент се усещаше толкова много омраза и едва обуздана ярост! Тази омраза я плашеше. Тя презираше Джон Мур и също го ненавиждаше. Но повече от всичко искаше да го забрави. Той нямаше място тук. Вклиняваше се между нея и Брент и тя не можеше да понесе това. Омразата щеше да помрачи и завладее изцяло чистата красота на тяхната любов, за която им бяха отредени само кратки мигове.
— Брент? — промълви тя.
— Какво? — дори този въпрос беше произнесен грубо.
— Моля те, не му позволявай да застава между нас. Умолявам те.
Той се обърна по гръб, постави длан под главата си и се загледа в тавана.
— Брент! — замоли го тя.
Най-после той срещна погледа й.
— Ще го намеря, Кендъл. Не днес, сигурно не и утре. Но този ден ще настъпи. И той ще заплати за Аполка, за Ематла, за сина на Червената лисица и за всички невинни, които загинаха заради неговата зверска жестокост. Ще плати и за всичко, което ти е причинил.
Кендъл притисна лице към рамото му, опитвайки се да спре сълзите. Не можеше да отрече, че Джон заслужава да бъде наказан. Но кой знае защо не искаше Брент да го убие.
Знаеше, че Брент е убивал хора. Оръдието гърмеше и сееше смърт сред врага. Но това беше война. Трагедията на битките съществуваше заради убежденията на хората и тя беше почти сигурна, че повечето войници не изпитват нито радост, нито омраза в сърцата си, когато убиват на бойното поле. Войната не познаваше лицата на тези, които загиваха в нея. Мъже настъпваха към вражеския фронт, за да убият хората, които отбраняваха своите позиции. И кръвта на падналите бе злочестият спътник на победата.