Най-напред, цветовете. Назовете един. Червено ли? Вижда се някакъв речен бряг с този цвят; източва се зелен поток, блъскащ се в тъмночервени скали. Жълт, сив и черен е градът в далечината. А тук, в откритото пространство от двете страни на реката има шатри. Изберете си кой да е цвят — виждат се всички. Повече от хиляда шатри, прилични на балони, индиански палатки и гъби без пънче, проблясващи посред синьо поле, осято с дълги, тесни знамена и пълно с движещи се цветове, които са хора. Три моста с цвета на прясна вар прекрачват реката. Реката води до море като кадифен каймак, което се надига, но вълните са редки. От него, нагоре по реката се виждат шлепове, лодки и други плавателни съдове, закотвени по протежение на бреговете. Други кораби идват откъм небето и кацат където намерят място по синята материя на полето. Техните пътници тръгват между шатрите. Те са от всякакви раси и видове. Ядат и разговарят. Играят. Именно от тях идват звуците и те внасят цветовете. Разбрахте ли вече?
Ароматите са от благоуханни неща с нарастващи размери, а ветровете полъхват като при целувка. Когато тези ветрове и тези аромати стигнат до мястото на панаира, те леко се променят. Разнася се мирис на дървени трици, който е почти приятен, а също и на пот, която на свой ред не може да е съвсем неприятна, ако част от нея е собствената ви миризма. Носят се миризми на пушек от горящи дърва, миризми на храна, както и недвусмисления аромат на алкохол. Помиришете света. Вкусете го, преглътнете го и го задръжте в стомаха си. Натъпчете се с него до пръсване.
…Също като мъжа с превръзката на окото и пикела.
Той се движи между амбулантните търговци и пъргавите млади момичета, дебел като евнух, без да е такъв. Тялото му е със странния цвят на плът, а дясното му око е някакво зелено око, което непрекъснато се върти. Едноседмична брада обрамчва лицето му, а по петното на неговите одежди не се виждат никакви цветове. Походката му е равномерна. Ръцете му са яки.
Той се спира за халба бира, а после се премества да гледа бой на петли.
Залага монета на по-дребната птица, която разкъсва по-едрата на парчета, и така плаща бирата си.
Наблюдава шоуто на лишаване от девственост, дегустира наркотици на специалния изложбен щанд и не дава никаква възможност на някакъв човек с кафява кожа и бяла риза, който се опитва да определи тежестта му. След това от една близка палатка излиза нисък мъж с близко разположени черни очи, който се приближава и го дръпва за ръкава.
— Какво има?
Гласът му е мощен, сякаш идва от средата на тялото му.
— По външността ти съдя, че може би си проповедник.
— Да, така е — от нетеистичния, безсектантски вид.
— Много добре. Искаш ли да спечелиш малко пари? Няма да ти отнеме повече от няколко минути.
— Какво искаш да направя?
— Един мъж след малко ще се самоубие и ще бъде погребан в тази палатка. Гробът е вече изкопан и всички билети са продадени. Публиката обаче започва да се безпокои. Главният изпълнител няма да го направи без подходящ религиозен съпровод, но проповедникът ни не може да изтрезнее.
— Ясно. Ще ти струва десетарка.
— Нека да са пет.
— Тогава си потърси друг проповедник.
— Добре, десет! Хайде! Започват да пляскат с ръце и да дюдюкат!
Той влиза в палатката и примигва.
— Ето проповедникът! — извиква церемониалмайсторът. — Можем да продължим. Как те казват, отче?
— Понякога ме наричат Мадрак.
Човекът спира, обръща се и го гледа, като облизва устни.
— Просто… не помислих.
— Да приключваме.
— Да, господине… Сторете път оттук! Минавайте! Чиста работа!
Тълпата се разделя. В палатката има може би триста души. Окачените отгоре лампи осветяват ярко ограден с въже кръг гола земя, в която е изкопан гроб. Насекоми кръжат из стълбовете от прах в осветените места. До зеещия гроб лежи отворен ковчег. На малка дървена площадка е поставен стол. Мъжът, седнал на стола, е някъде около петдесетте. Лицето му е безизразно и осеяно с бръчки, а кожата му е бледа. Очите му са леко изпъкнали. Носи къси панталони, а гърдите, ръцете и краката му са обрасли с гъсти сиви косми. Той се навежда напред и свива очи, докато двамината приближават през тълпата.
— Долмин, всичко е уредено — казва малкият човек.
— Моята десетарка — изрича Мадрак.
Ниският човек мушва сгъната банкнота, която Мадрак оглежда и пъхва в торбата си.
Ниският човек се качва на площадката и се усмихва на всички. След това поставя отново сламената шапка на главата си.