— Често се удивлявах защо постъпихте така.
— Е, човече, нека ти помогна: ти си нищо. Бил си нищо. Никой не си спомня за теб. Името ти на смъртен не означава нищо.
Мъжът свежда поглед.
— Съмняваш ли се в думите ми?
— Не, Господарю…
— Защо не?
— Защото вие не лъжете.
— Тогава нека да ти обясня. Изтрих спомените ти за живота само защото те щяха да ти причиняват мъка сред мъртвите. А сега нека да ти покажа колко си неизвестен. В тази зала има повече от пет хиляди мъртви от различни места и на различна възраст.
Анубис става и гласът му стига до всеки присъстващ в Залата:
— Слушайте, личинки! Погледнете този човек, който е застанал пред моя трон! Обърни се към тях, човече!
Мъжът се завърта.
— Човече, знай, че днес не носиш тялото, в което спа през миналата нощ. Сега изглеждаш както преди хиляда години, когато дойде в Дома на мъртвите.
— Мъртъвци мои, има ли някой от присъстващите тук, видели този човек, да каже, че го познава?
Едно златно момиче пристъпва напред.
— Познавам този човек — казва тя с оранжевите ся устни, — защото той ме заговори в другата зала.
— Това го знам — изрича Анубис, — но кой е той?
— Този, който ме заговори.
— Що за отговор? Бягай да се сношаваш ей с оня тъмночервен гущер! А ти, старче?
— Той говори и с мен.
— Знам. Можеш ли да кажеш името му?
— Не мога.
— Тогава се качи да танцуваш ей на оная маса и сипи вино върху главата си. А ти, черньо?
— Този човек разговаря и с мен.
— Знаеш ли името му?
— Не го знаех, когато ме попита…
— Изгори тогава! — изкрещява Анубис, а от тавана пада огън; от стените също изскача огън и превръща черния човек на пепел, която бавно се завихря по пода, минава между глезените на спрелите танцьори и накрая пада като прах.
— Виждаш ли? — казва Анубис. — Няма кой да назове името ти, с което някога се те познавали.
— Виждам — казва мъжът, — но последният може би знаеше нещо повече…
— Празни приказки! Ти си непознат и никому не си потребен, освен на мене. Причината за това е, че си чудесно посветен в приложното изкуство на балсамирането и от време на време съчиняваш по някой сполучлив надгробен надпис.
— Благодаря ви, Господарю.
— Каква полза би имал тук от име и спомени?
— Предполагам, че никаква.
— Но тъй като искаш да имаш име, аз ще ти дам едно. Извади ножа си.
Мъжът изтегля острието, което виси отляво на пояса му.
— А сега отрежи палеца си.
— Кой палец, Господарю?
— Левият ще свърши работа.
Мъжът прехапва долната си устна и присвива очи, когато натиска и дръпва острието в ставата на палеца си. Кръвта му руква на пода. Тя потича по плоската част на ножа и започва да капе от върха. Коленичи и продължава да реже, докато сълзите се стичат по бузите му и падат, за да се смесят с кръвта. Той диша задъхано и изхлипва само веднъж.
После казва:
— Готово. Ето го!
Той изпуска ножа и предлага палеца на Анубис.
— Това нещо не ми трябва! Хвърли го в огъня!
С дясната си ръка мъжът хвърля палеца в някакъв мангал, който изцвъртява, просъсква и пламва.
— Сега свий шепата на лявата си ръка и събери кръвта в нея.
Мъжът изпълнява нареждането.
— А сега я вдигни над главата си и остави кръвта да се стече по теб.
Той вдига ръката си и кръвта залива челото му.
— Повтаряй след мен: „Кръщавам се…“
— „Кръщавам се…“
— „Уаким от Дома на мъртвите…“
— „Уаким от Дома на мъртвите…“
— „В името на Анубис…“
— „В името на Анубис…“
— „Уаким…“
— „Уаким…“
— „Емисар на Анубис в Средните светове…“
— „Емисар на Анубис в Средните светове…“
— „…и отвъд тях.“
— „…и отвъд тях.“
— А сега вие, мъртъвци, слушайте какво казвам: Обявявам, че този човек е Уаким. Повторете неговото име!
— Уаким. — се чуват думите, излезли от мъртви устни.
— Така да бъде! Уаким, вече имаш име. Подобаващо за случая е да почувстваш раждане на новото си име, така че да излезеш оттук променен, о, мой наименовани!
Анубис вдига и двете си ръце над главата си и ги отпуска встрани.
— Продължете танците! — нарежда той на мъртвите.
Те отново се движат заедно с музиката. Тялорежещата машина влиза в залата, последвана от машината за подмяна на протези.
Уаким отвръща погледа си от тях, но те застават редом с него и спират.
От първата машина изскачат държатели и тя го улавя с тях.
— Човешките ръце са слаби — казва Анубис. — Нека бъдат свалени.
Мъжът изпищява, когато се разнася бръмченето на циркулярните резци. След това припада. Мъртвите продължават своя танц.
Когато Уаким се събужда, две сребърни ръце без шевове висят студени и безчувствени от двете му страни. Той свива пръстите.