— А краката на човека са слаби и могат да се уморят. Нека тези, които той носи, бъдат сменени с неуморим метал.
Когато се събужда за втори път, Уаким стои прав на сребърни колонки и помръдва пръстите на краката си. Езикът на Анубис се стрелва напред.
— Сложи дясната си ръка в огъня — казва той, — и я дръж там, докато побелее.
Музиката се стеле около него, а пламъците галят ръката му, докато тя става червена като тях. Мъртвите разговарят по мъртвешки и пият вино, чийто вкус не усещат. Прегръщат се един друг без удоволствие. Ръката побелява.
— Сега — нарежда Анубис, — хвани мъжеството си с дясната ръка и го изгори.
Уаким облизва устните си.
— Господарю… — започва той.
— Направи го!
Той го прави и пада в безсъзнание преди да е завършил.
Когато се събужда отново и се поглежда надолу, вижда се целият от светлеещо сребро, безполов и силен. А щом докосва челото си, раздава се звук на метал, ударен о друг метал.
— Уаким, как се чувстваш? — пита Анубис.
— Не знам — отговаря той, а гласът му е непознат и дрезгав.
Анубис прави жест и най-близката страна на резачката машина става като огледало.
— Погледни се.
Уаким гледа блестящото яйце, което му служи за глава, жълтите лещи на мястото на очите и просветващия цилиндър на гръдния си кош.
— Хората могат да започнат и да завършат по много начини — казва Анубис. — Някои успяват да започнат като машини и да се очовечат постепенно. Други могат да завършат като машини, като губят постепенно човешката си същност, докато са още живи. Загубеното може винаги да се придобие отново. А придобитото може винаги да се изгуби. Уаким, какво си ти: човек или машина?
— Не знам.
— Позволи ми тогава да продължа да те обърквам.
Анубис прави жест и ръцете и краката на Уаким се разхлабват и падат. Металният му гръден кош издрънчава на камъка, претъркулва се и остава да лежи в подножието на трона.
— Вече не можеш да се движиш — казва Анубис. Той протяга крака си и докосва малък ключ в тилната част на Уакимовата глава. — Сега си лишен от всички сетива с изключение на слуха.
— Да — отговаря Уаким.
— Ето, свързан си с един проводник. Нищо не усещаш, а главата ти е отворена и след малко ще станеш част от машината, която следи и поддържа контрола над целия този свят. А сега, гледай!
— Виждам — отговаря той, — докато добива представа за всяка стая, коридор, зала и камера в този винаги мъртъв и никога неживял свят, който никога не е бил свят, защото е изработен, а не роден от уплътнена звездна материя и пламъците на сътворението, защото е изчукан и съчленен, нитован и топен, изолиран и боядисан, но не в моретата, на сушата, във въздуха и в живота, а от масла, метали, камък и енергийни екрани, всички увиснали заедно в леденото празно пространство, където не блести никакво слънце; така той добива представа за разстояния, напрежения, тегла, материали, налягания и за тайния брой на мъртвите. Не усеща собственото си тяло — механично и изключено. Познава само вълните на поддържащото движение, които текат през Дома на мъртвите. Той тече заедно с тях и откроява неуловимите цветове на количественото възприятие.
Анубис заговаря отново:
— Вече знаеш за всяка сянка в Дома на мъртвите. Погледна през всички скрити очи.
— Да.
— Сега виж какво има отвъд.
Има звезди, много звезди, разхвърляни звезди и тъмнина навсякъде между тях. Те трептят, събират се и се разбягват, летят, втурват се към него и го отминават. Цветовете им искрят и са чисти като ангелски очи, а те минават близо и далече в безкрайността, през която му се струва, че сам се движи. Липсва всякакво усещане за реално време или реално движение, а само за смяна на полето. Огромната синя грамада на някакво слънце сякаш се извисява за миг край него, след което отново идва черното, изпълващо всичко наоколо, и само в далечината отминават малки светлини.
Най-сетне той стига до свят, който не е свят, а е лимоненожълт и лазурен и още зелен, зелен, зелен. Някаква зелена корона е увиснала над него, с три пъти собствения му диаметър, която сякаш пулсира с приятен ритъм.
— Гледай Дома на живота — казва отнякъде Анубис.
И той го гледа. Топъл е, блести и е жив. Уаким изпитва чувството, че оживява.
— Озирис5 управлява в Дома на живота — казва Анубис.
Той съзира огромна птича глава върху рамена на човек, а светложълтите очи в нея са живи, наистина колко живи, когато създанието се изправя пред него посред безкрайна равнина от преливащо от живот зелено6, което надхвърля цялата му представа за света. В едната си ръка държи жезъл, а Книгата на живота е в другата му ръка и сякаш именно то, създанието, е източникът на бликащата топлина.
5
Озирис — според египетската митология бог на производителните сили на природата и повелител на задгробния свят; обикновено изобразяван с човешко тяло и птича глава.
6
Древните египтяни са считали, че подобно на целия растителен свят Озирос умира и се възражда за нов живот, като жизнената му сила се съхранява, дори в мъртвото.