Неговите очи блестят като слънца и той ги обръща отново към мястото, където пътят му бе препречен.
Тогава Тот, негов син и баща, както и Принц Който Беше Хиляди, отпушва шишето с бързите чудовища и вади следващата семка.
Засява я в прахта; под ръката му разцъфтява следващата напаст и се насочва към Сет.
Яростта в очите на Сет пада върху създанието и сблъсъкът продължава.
Докато Сет застава над смазаното тяло, навежда глава и изчезва.
Но Тот го следва и не спира да сее изчадия, а привиденията на Сет и чудовищата, с които той се бие, продължават да вилнеят в мраморната памет, която е разрушаваният и отново издиган най-древен град Марашек.
И всеки път, когато Сет унищожава някое ново чудовище, той пак обръща погледа си към мястото и момента, където се би с Безименното и разруши един свят и където черната конска сянка на неговия син се изправя на задните си крака и бълва огън, а после потвърждава с утвърдително кимване въпроса за пълно унищожение и се отправя към същото място и същия момент. Но Тот го следва и продължава да го влудява с нови изчадия.
Така е, защото Сет е самото разрушение, и той ще унищожи и себе си, ако нещо подходящо не е под ръка или не се вижда някъде във времето или пространството. Обаче Принцът е мъдър и държи сметка за този факт. Ето защо той следва своя баща по време на неговото пътуване към жертвеника на всеобщото изтребление, след като бе изваден от транса, в който бе изпаднал при битката срещу Нещото Което Вие В Нощта. Понеже Тот знае много добре, че ако съумее да отклони достатъчно дълго вниманието му от целта на неговото пътуване, ще се появят нови неща, към които може да бъде обърната ръката на Сет. А причината е, че такива неща винаги се появяват.
Обаче те не пътуват във времето, а може би го изпълват цялото, считано от този миг: мъдрият Принц и неговият страховит баща/син, който винаги обикаля около Бездната, която е Скаганаук — техен син, брат и внук.
Ето защо привиденията на Сет и чудовищата, с които той се бие, продължават да вилнеят в мраморната памет, която е разрушаваният и отново издиган най-древен град Марашек.
СЪН НА МАГЬОСНИЦА
Тя спи в Дома на мъртвите в дълбока, тъмна и скрита крипта и съзнанието й е като снежинка, която се стапя и изчезва. А мотоциклетът на времето дава газ, когато профучава наблизо, и в познатото огледало се появяват спомените за скорошните битки: Озирис е мъртъв, а Сет е заминал. Ето го зеленият смях на Врамин, който е не само луд, но и поет. Едва ли става за съпруг и повелител на Магьосницата на Логия. По-добре да няма шумотевица. Проспи една епоха, после ще видиш какво е свършил Тот. Тук, сред праха на мумиите и изгорелите тънки свещици, тук, в най-дълбоката изба на Дома на мъртвите, където никой няма име, никой не търси никого и никой не ще бъде потърсен. Точно тук: заспи. Спи и остави Средните светове да пътуват, без да знаят за Червената Дама, която е Сласт, Жестокост и Мъдрост, която е едновременно майка и любовница — повелителка на фантазията и изумяващата хубост.
Създанията от светлина и мрак танцуват върху устните на гилотината и Изис се страхува за поета. Създанията от светлина и мрак обличат и разхвърлят одеждите на мъж, машина и бог, а Изис харесва танца. Създанията от светлина и мрак се раждат много на брой, умират мигновено, могат да оживеят отново, а могат и да не оживеят — Изис одобрява това.
Уплашено от тези сънища, нейното духче се притиска на сън плътно до нея — едно мъничко нещо, което проплаква в нощта.
Колелата се въртят и ревът на мотоциклета постоянно се засилва, което, само по себе си, също е вид тишина.
АНГЕЛ В ДОМА НА ЖИВОТА
(Те идват, крачейки в средата на нощта. Трима са и вървят заедно в места на вяра и неверие. Минават през местата за забавление на най-различни видове и най-сетне стигат до добре осветеното Авеню на гадателите; тръгват по него, като минават покрай астролози, нумеролози, гадатели на тарок и прорицатели на Ий Чинг.
В движението си напред те преминават от светли на по-тъмни места, от полумрак и тъмнина към здрач и нищета. Небето е провиснало чисто над тях и звездите блестят. Улиците се стесняват и сградите се навеждат към тях, канавките са пълни със смет; деца с дълбоко хлътнали очи ги гледат, почти безтегловни в обвилите ги майчини ръце.
Те стъпват върху боклука и тръгват през него. Никой не смее да заговори тримата. Силата около тях се чувства като миризма и волята им личи отчетливо.
Маниерите им са изящни, а те носят великолепни наметала. Минават през боричкащи се котки и натрошени шишета така, че все едно ги няма.