Но с всяка следваща нощ това му се отдаваше все по-трудно. Мислеше за своя свят, за работата си, за забавленията… за жена си. Какво ли правеше Бренда в този момент? Без съмнение скърбеше за него. Макар много пъти да се бе проявявала като язвителна, хаплива и недоволна, тя го обичаше. Изчезването му сигурно я бе шокирало и представляваше тежка загуба за нея. И все пак тя щеше да бъде добре. Винаги бе настоявала застраховката му за живот да бъде по-голяма, отколкото той можеше да си позволи — колко пъти това бе ставало повод за кавги помежду им. Но Улф се сети, че тя нямаше да получи и цент от застраховката още дълго време, защото от компанията щяха да поискат доказателства, че е умрял. Както и да е, дори да се наложеше да изчака необходимия срок, за да бъде обявен за мъртъв, тя щеше да живее от социалната си осигуровка. Което би означавало драстично смъкване на стандарта на живот, макар да бе напълно достатъчно, за да живее без проблеми.
Той определено не смяташе да се връща. Беше възвърнал младостта си. Макар да се хранеше доста добре, сваляше килограми, а и мускулите му ставаха все по-силни и по-твърди. Усещаше, че краката му пружинират, а в душата му се бе върнало онова радостно чувство, което бе изчезнало в началото на двайсетте му години. На седмата сутрин потри с ръка темето си и усети, че му е набола коса. На десетата сутрин се събуди с болка във венците. Разтри подпухналата плът и се запита дали не се разболява от нещо. Беше започнал да забравя, че съществуват болести, защото се чувстваше изключително добре, а и не бе видял досега нито един болен сред обитателите на крайбрежието.
Венците продължиха да го болят още една седмица, а междувременно той откри за себе си естествено ферментирала течност в един плод, приличащ на голям орех. Плодовете растяха на гроздове близко до върхарите на тънко дърво с къси, чупливи, бледоморави клони и оформени като лула жълти листа. Когато разкъсваше с остър камък жилавата им кожа, от вътре се разнасяше аромат на плодов пунш. Вкусът бе като на джин с тоник, подправен с малко черешов битер, а въздействието беше като от здрава глътка текила. Течността спираше донякъде болката във венците и притъпяваше раздразнението му от нея.
Девет дни след първия пристъп усети десет малки бели и твърди зъба да си пробиват път в челюстта му. Израстването на естествената тъкан започна да изтласква златните пломби на останалите му зъби. Плешивото му допреди няколко дни теме вече беше добре покрито с гъста черна четина.
И това не беше всичко. Плуването, бягането и катеренето бяха стопили тлъстините по тялото му. Подутите вени по крайниците му се бяха прибрали обратно. Можеше дълго да тича, без да се задъхва и да се чувства като че ли сърцето му ще се пръсне. Всичко това го опияняваше, но не до такава степен, че да не се пита как бе възможно.
Разпита няколко от местните жители за тяхната младост. Всички му отговориха по един и същи начин: „Такава е волята на Повелителя!“
Първо реши, че имат предвид Създателя и това му се стори странно. Защото, доколкото ги бе опознал, тези хора нямаха религия. Поне отсъстваше организираният подход, ритуалите, символите.
— Кой е Повелителя? — попита той. Допускаше, че превежда по неправилен начин тяхната дума „уанакс“ или че тя има малко по-различно значение от това, което Омир бе използвал.
Ипсевас, зебрилата, най-интелигентното същество от всички, които бе срещнал до момента, му отговори:
— Той живее на върха на света, отвъд Океанос — и посочи през морето, нагоре към планинския масив от другата страна. — Повелителя живее в красив и непревземаем дворец на върха на света. Той е сътворил този свят, той е създал и нас самите. В миналото обичаше да слиза и да се весели заедно с нас. Ние правехме каквото поискаше и играехме с него. Но ни беше страх. Защото ако го подразним с нещо или се разгневи, той може да ни убие. Или да направи нещо още по-лошо.
Улф се усмихна и кимна. Да, значи Ипсевас и останалите, подобно на земните жители, не разполагаха с рационално обяснение за произхода и естеството на своя свят. Но крайбрежните жители притежаваха нещо, което липсваше на Земята. Единомислие. Всички, които попита, му отговориха по същия начин като зебрилата.
— Такава е волята на Повелителя. Той е сътворил този свят и той ни е създал.
— Откъде знаеш? — не се примиряваше Улф. Не че очакваше отговор, по-различен от този, който бе получавал на Земята. Но този път го изненадаха.
— О — отговори Пайява сирената, — самият Повелител ни го каза. Освен това и майка ми го каза. А тя със сигурност е знаела. Защото Повелителя е направил тялото и тя помни това, макар да е било преди много, много време.