— Така ли? — проточи Улф, питайки се дали не си правят някакъв майтап с него и разбирайки, че ако е така, то ще му бъде много трудно да отвърне по същия начин. — А къде е тогава майка ти? Бих искал да говоря с нея.
Пайява махна с ръка на запад.
— Някъде там.
„Някъде“ можеше да означава няколко хиляди мили, защото той нямаше ни най-малка представа докъде се простира тази плажна ивица.
— Не съм я виждала отдавна — допълни Пайява.
— От колко време? — попита Улф.
Пайява намръщи прекрасните си вежди и нацупи устни. Плачат да бъдат нацелувани, помисли си Улф. А това тяло! Завръщането на младостта му беше съпроводено и с определен сексуален глад.
Пайява го погледна, усмихна се и каза:
— Ти май показваш интерес към мен, а?
Той се изчерви и щеше да си тръгне веднага, ако не искаше отговор на въпроса си.
— От колко години не си виждала майка си? — настоя той.
Но Пайява не можеше да му отговори. Думата „години“ отсъстваше от речника.
Улф примирено сви рамене и бързо си тръгна, за да се скрие сред ярко оцветените листа на дърветата в джунглата. Тя извика след него, първо игриво, после гневно, когато стана ясно, че той няма да се обърне. И завърши с няколко унищожителни забележки за това, какво представлява той в сравнение с останалите мъже. Не възрази — това би било под достойнството му, а и в думите имаше истина. Макар тялото му бързо да възвръщаше младостта и силата си, то все още изоставаше в сравнение с перфектните мъже навсякъде около него.
Забрани си да мисли за тези неща и опита да се концентрира върху разказа на Пайява. Ако можеше да намери майка или поне някой от нейните връстници, може би щеше да научи повече за Повелителя. Но вярваше в истинността на думите — макар че на Земята биха прозвучали направо невероятно. Тези хора просто не лъжеха. Дори измислицата им беше непозната. Подобна прямота имаше своите предимства, но също така означаваше, че те имат ограничено въображение и са лишени от остроумие или изобщо от чувство за хумор. Смееха се честно, но за очевидни неща и дреболии. Палячовщините бяха върха на комедията за тях, както и грубите шеги.
Изруга се наум, защото имаше проблеми с концентрацията върху онова, което искаше да обмисли. И тези проблеми ставаха все по-сериозни и по-сериозни. Та, за какво бе мислил, преди да се разсее заради непригодността си да се адаптира към местното общество? А, да. За майката на Пайява! Някои от по-възрастните биха могли да го просветят… ако ги намереше. И как би могъл да ги разпознае, след като всички изглеждаха на една възраст? Имаше съвсем малко младежи, може би трима, сред стотиците, с които се бе срещал досега. Нещо повече, дори сред многото животни и птици (някои от които твърде странни на външен вид) само към половин дузина не бяха зрели екземпляри.
Но макар ражданията да бяха редки, равновесието се запазваше поради липсата на смърт. Бе видял три мъртви животни — две, убити при нещастни случаи и едно по време на схватка заради женска. Но дори и това можеше да си причисли към нещастните случаи, защото победеният мъжкар — антилопа с цвят на лимон — се бе обърнал, за да избяга и си бе счупил врата, докато прескачаше дънера на паднало дърво.
На тялото на мъртвото животно не бе дадено да изгние и да се вмирише. Няколко вездесъщи твари, които приличаха на двукраки лисици с бели носове, провиснали като на басет уши и маймунски лапички, изядоха трупа за по-малко от час. Лисиците бродеха из джунглата и почистваха всичко — плодове, орехи, трупове. Изглежда им допадаше вкусът на гнило, защото бяха готови да пренебрегнат здравия плод пред натъртения. Но те не внасяха дисонанс в тази симфония на красота и живот. Дори в градината на рая имаше нужда от боклукчии.
Улф често се заглеждаше през синия Океанос към гигантската планина, за която бе научил, че се казва Таяфаяуд. Кой знае, може би Повелителя наистина живееше там. И може би си струваше да пресече морето и да се изкачи по тези страховити склонове, разчитайки да разкрие някои мистерии на тази вселена. Но колкото по-усърдно се опитваше да прецени височината на Таяфаяуд, толкова по-малко му харесваше идеята. Черните скали се издигаха нагоре и нагоре, а очите се насълзяваха и главата се замайваше. Никой не би могъл да живее на върха, защото там нямаше да може да диша.
Един ден Робърт Улф извади сребърния рог от скривалището му в хралупата на едно дърво. После се отправи през гората към канарата, от която мъжът, назовал се Кикаха, му бе хвърлил рога. Кикаха и странните същества бяха изчезнали сякаш никога не ги бе имало и нито един от хората, с които бе разговарял, не ги беше виждал или чувал за тях. Смяташе да се върне в своя свят и да опита още веднъж. И ако след време преценеше, че неговите предимства превъзхождат тези на Райската градина, щеше да остане там. Или пък щеше да пътува между двата свята и да получава най-доброто от всеки. Като се умореше от единия, щеше да си дава почивка на другия.