По пътя се отби при Еликопсис, която го покани да пийнат и да поговорят. Еликопсис, чието име означаваше „светлооката“, беше великолепна дриада2 с пищно тяло. Тя беше най-близка до понятието „нормален“ от всички, с които се бе запознал до момента. С тъмновиолетовата си коса и с подходящо облекло на Земята тя щеше да привлече същото внимание, с което се обкръжават само фантастично красивите жени.
В допълнение на това тя бе една от малкото, с които можеше да се проведе смислен разговор. Тя не смяташе, че разговорът — това значи да бърбориш несвързани неща или безпричинно да се смееш високо и да не обръщаш внимание на онези, с които уж разговаряш. Улф с отвращение бе открил, че повечето от крайбрежните жители, както и обитателите на гората, бяха монологисти, независимо от общителността им или от вниманието, с което изглеждаше, че разговарят.
Еликопсис беше по-различна, може би защото не се чувстваше член нито на едната общност, нито на другата. В този свят край морето местните жители, които не разполагаха с технологията дори на австралийските аборигени (и не се нуждаеха от нея), бяха развили сложни социални взаимоотношения. Всяка група разполагаше с определена територия на брега и в гората, която бе разпределена на повече и по-малко престижни участъци. Всеки можеше да говори с часове (и обичаше да уточнява с най-големи подробности) своите хоризонтални или вертикални позиции спрямо всеки останал член на групата, която обикновено наброяваше трийсетина души. Те можеха и бяха готови да цитират в най-големи подробности споровете, сдобряванията, личните пороци и добродетели, атлетическите умения или липсата на такива, ловкостта в множество детински прости игри и дори сексуалните способности на всеки.
Еликопсис притежаваше чувство за хумор, светло като очите — но също и известна чувствителност. Днес тя го привлече и с още нещо — стъклено огледало, поставено в златен обръч, инкрустиран с диаманти. Това бе един от малкото изработени предмети, които бе виждал.
— Къде намери това? — попита я той.
— О-о, даде ми го Повелителя — отговори Еликопсис. — Преди много време аз бях една от любимките му. Винаги когато слезеше от върха на планината и дойдеше при нас, той прекарваше много време с мен. Хризеис и аз бяхме двете, които обичаше най-много. Ще повярваш ли, че другите още ни мразят заради това? Това е причината да съм толкова самотна… не че общуването с другите ми дава кой знае колко.
— И как изглежда Повелителя?
— От шията надолу той много прилича на всеки висок добре сложен мъж, като теб например — засмя се тя.
Тя го прегърна и започна да го целува по бузата, бавно премествайки устни към ухото му.
— А лицето му? — интересуваше се Улф.
— Не знам. Чувствах го, но не можех да го видя. Някакво излъчване ме заслепяваше. Когато се приближаваше до мен, трябваше да затворя очи — толкова бе ярко.
Тя затвори устните му със своите и след малко той забрави всичките си въпроси. Но когато тя остана да лежи до него полузаспала върху меката трева, той взе огледалото и се погледна в него. И сърцето му запя от радост. Изглеждаше на двайсет и пет години. Знаеше за промяната, но едва сега осъзна какво точно се бе случило.
— Ако се върна на Земята, ще се състаря ли със същата скорост, с което възвърнах младостта си тук? — Той стана и се замисли. После допълни: — Защо се самозалъгвам? Няма да се върна.
— Ако си тръгваш — обади се Еликопсис в просъница, — потърси Хризеис. Нещо трябва да се е случило — тя бяга от всеки, който опита да се приближи до нея. Дори аз — нейната приятелка — не мога да се приближа. Случило се е нещо ужасно, нещо, за което тя не иска да разговаря. Ще я обикнеш. Тя не е като другите. Тя е като мен.
— Добре — разсеяно обеща Улф, — ще я намеря.
И тръгна. Макар да се бе отказал да мине през вратата, през която бе дошъл, той искаше да поекспериментира с рога. Може би имаше и други проходи. А възможно бе рогът да отваря врати навсякъде, където бъдеше използван.
Дървото, под което се спря, беше един от многобройните рогове на изобилието. Беше високо над двеста стъпки, дебело поне трийсет, имаше гладка, мазна на пипане азурно синя кора, а клоните му бяха дебели колкото бедрото му и дълги към шейсет стъпки. По тях нямаше разклонения и листа. В края на всеки клон се виждаше твърд цвят, дълъг към осем стъпки и оформен точно като рог на изобилието.