От всеки цвят се стичаше непрекъсната тънка шоколадова на цвят струя. Продуктът имаше вкуса на мед и едва доловимия аромат на тютюн — странна комбинация, която особено му допадаше. Всеки обитател на гората ядеше от това.
Улф изсвири с рога под дървото. Не се появи никакъв проход. Опита отново на стотина метра по-нататък, но без резултат. Значи, заключи той, рогът действа само в определени зони, а може би дори и само в района на онази приличаща на клекнала жаба канара.
И в същия миг той зърна главата на момичето, което се бе подало иззад дървото първия път, когато бе надникнал през дупката в стената. Сигурно беше тя: същата глава със сърцевидна форма, същите огромни очи, същите пълни устни и същите тигроподобни кичури черна и кестенява коса.
Той я поздрави, но тя избяга. Тялото беше превъзходно: краката бяха най-дългите, които някога бе виждал. На всичко отгоре тя беше по-слаба от твърде заоблените и пълногърди жени на този свят.
Улф изтича след нея. Момичето хвърли поглед назад през рамо, изпищя отчаяно и продължи да бяга. Това едва не го накара да спре, защото се натъкваше за първи път на подобна реакция. Беше свикнал на първоначална резервираност, но не и на паника и ужас.
Момичето спря едва когато повече не можеше да се движи. Хълцайки задъхано, тя се облегна на покрита с мъх скала непосредствено до малък водопад. Беше застанала сред високи до глезена жълти цветя с формата на въпросителен знак. Някаква птица с очи на сова, остри пера и дълги прегъващи се напред крака, премигна към тях. И нададе крясък, който прозвуча като „уии-уии-уии“.
Улф се усмихна и бавно се приближи:
— Не се плаши от мен. Няма да ти сторя нищо лошо. Просто исках да поговорим.
Момичето посочи с треперещ пръст към рога и развълнувано попита:
— Откъде взе това?
— Получих го от един мъж на име Кикаха. Ти също го видя. Познаваш ли го?
Огромните очи на момичето бяха тъмнозелени. Той си помисли, че това са най-красивите очи, които някога бе виждал. Независимо… а може би именно заради котешките зеници.
Тя поклати глава отрицателно:
— Не, не го познавам. Видях го за първи път, когато онези… — тя преглътна с труд, пребледня и за миг изглеждаше така, като че ли ще повърне — неща го заградиха върху канарата. И после видях как го смъкнаха от нея и го откараха някъде.
— О, значи не са го свършили? — попита Улф. Не каза „убит“ или „мъртъв“, защото тези думи бяха табу тук.
— Не. Може би тези твари са имали намерение да му сторят нещо още по-ужасно от това, да го… свършат.
— А защо искаше да избягаш от мен? — поиска да разбере Улф. — Нали аз не съм едно от онези неща.
— Аз… аз не мога да говоря за това.
Улф се замисли за нежеланието да говори за неприятни неща. Тези хора толкова рядко се натъкваха на отблъскващи или опасни неща в живота си, че направо бяха неспособни да ги посрещнат с достойнство. Те просто бяха свръхпрограмирани да живеят безметежно и красиво.
— Не ме е грижа дали искаш, или не искаш да говориш за това — каза той. — Трябва да говориш. Важно е.
Тя извърна лице настрани.
— Няма.
— Накъде заминаха?
— Кои?
— Онези чудовища. И Кикаха.
— Чух го да ги нарича „гуорли“ — започна тя. — Никога не бях чувала тази дума. Те… гуорлите… трябва да са дошли от друго място — тя посочи нагоре и към морето. — Сигурно са от планината. Някъде там, от високото.
Изведнъж тя се обърна и се приближи до него. Обърна огромните си очи към него и той не можа да не се възхити на изящните черти, на гладката и нежна кожа.
— Да се махнем! — проплака тя. — Далече! Онези неща са още тук. Част от тях може и да са отвели Кикаха, но не всички си тръгнаха! Видях две преди няколко дни. Криеха се в хралупата на едно дърво. Очите им блестят като на животните, но миришат ужасно като мухлясал плод.
После сложи ръка върху рога.
— Мисля, че търсят това!
— А аз свирих с него преди малко — каза замислено Улф. — И ако са били наблизо, значи са ме чули!
Той се огледа. Стори му се, че зад един храст на стотина метра от тях нещо проблясва.
Загледа се в храста по-внимателно и след малко видя, че клоните му се размърдват и пропускат през себе си слънчев лъч. Хвана девойката за тънката ръка и каза:
— Да тръгваме! Но ще вървим така, сякаш нищо не сме видели. Дръж се естествено.
Тя го дръпна за ръката и попита:
— Какво има?
— Само не изпадай в истерия. Мисля, че видях нещо зад един храст. Може да ми се е сторило, но може и да е гуорл. Не гледай натам! Ще ни издадеш!