Но думите му прозвучаха твърде късно, защото тя рязко обърна глава нататък. После ахна и се притисна до него.
— Те… те…!
Той погледна в посоката, в която сочеше показалецът и видя две тъмни тантурести фигури да изникват иззад храста. Носеха по едно дълго, широко и извито острие от стомана в ръката си. Те размахаха ножовете и изреваха нещо с дрезгави гласове. Тъмните им космати тела не бяха покрити с никакви дрехи, но около кръстовете им имаше широки колани с ножници, от които стърчаха дръжките на други ножове.
— Без паника! — нареди Улф. — Не мисля, че са способни да тичат бързо с тези къси и криви крака. Искам да ми го кажеш едно добро място, където бихме могли да се скрием от тях — някъде, където не биха могли да ни последват.
— От другата страна на морето — каза тя с треперлив глас. — Не мисля, че ще ни намерят, ако вземем голям аванс. Можем да тръгнем с хистоихтис.
Тя говореше за едно от големите мекотели, с които изобилстваше морето. Телата им бяха покрити с тънки като хартия, но яки черупки, оформени като корпуса на състезателна яхта. Тъничък, но здрав, издължен хрущял излизаше вертикално от гърба на всяко от тези същества и на тази хрущялна мачта израстваше триъгълно платно от плът, толкова тънко, че беше прозрачно. Ъгълът на платното се контролираше от мускулите. Когато нямаше вятър, животното изхвърляше реактивна водна струя, която му позволяваше да се движи и при затишие. Тритони и сирени, както и другите разумни същества, населяващи плажната ивица, често яхваха морските създания и ги насочваха чрез лек натиск по оголените им нервни центрове.
— Мислиш ли, че гуорлите ще трябва да използват лодка? — попита той. — Ако е така, ще им бъде малко трудно, освен ако сами не си направят такава. Не си спомням да съм виждал плавателни съдове тук.
Улф често поглеждаше през рамо. Гуорлите ги следваха малко по-бързо, а телата им се клатеха като на пияни матроси. Двамата с момичето стигнаха до поток, широк към седемдесет стъпки. Оказа се, че в най-дълбоката си част, водата стига до кръста им. Беше хладна, без да е леденостудена, прозрачна и в нея се стрелкаха сребристите тела на непознати видове риба. Когато излязоха на отсрещния бряг, се скриха зад ствола на едно от дърветата с „роговете на изобилието“. Девойката настояваше да продължат, но той възрази:
— Искам да видя как ще се справят, като стигнат средата на потока.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра тя.
Той не отговори. Скри рога зад дървото и се огледа за камък. Избра един с размер колкото главата му, кръгъл и достатъчно грапав, за да го държи в едната си ръка. Опита на тежест един от падналите „рогове“. Макар и голям, той беше кух и тежеше не повече от двайсетина фунта. Двата гуорла вече се бяха добрали до срещуположния бряг. И тук се видя ахилесовата им пета: те сновяха напред-назад по брега, размахваха с безсилна ярост ножовете си и ръмжаха толкова силно на гърления си език, че Улф ги чуваше от своето скривалище. Накрая единият се престраши да топне широкото стъпало на крака си във водата. Незабавно го дръпна обратно, изтръска го както котка изтръсква мократа си лапа и каза нещо на другия гуорл. Той му отговори и веднага след това изрева.
Гуорлът с мокрия крак изрева на свой ред, но стъпи във водата и бавно започна да си проправя път в нея. Улф го наблюдаваше, отбелязвайки, че другият смята да се въздържи да влезе, докато колегата му не мине средата. Тогава взе „рогът на изобилието“ в едната си ръка и камъка в другата и изтича към потока. Момичето изпищя зад гърба му. Улф изруга наум, защото писъкът предупреди гуорла във водата, че той отива към него.
Гуорлът спря, както беше до кръста във водата, извика към Улф и размаха заплашително ножа си. Улф не виждаше смисъл от крясъци. Той изтича до самата вода, а гуорлът възобнови движението си към брега. Другият гуорл, който беше замръзнал на място при появата на Улф, сега скочи във водата на помощ на партньора си. Това влизаше в плана на Улф. Оставаше му само да се надява, че ще може да се справи с първия, преди вторият да премине средата.
Близкият гуорл хвърли ножа си, а Улф вдигна рога на изобилието пред себе си. Ножът издрънча в тънката му, но здрава черупка със сила, от която едва не го изпусна. Гуорлът протегна ръка за друг нож. Без да обръща внимание на забилия се нож, Улф продължи да тича. В мига, когато гуорлът замахна странично с втория нож, Улф пусна камъка, вдигна големия камбановиден рог и го нахлупи върху гуорла.
От вътрешността на рога се разнесе глух крясък. Улф го изпусна от ръцете си и видя как рогът и заклещеният в широкия му отвор гуорл се понасят надолу по течението. Улф изтича във водата, взе обратно камъка и сграбчи отплаващия гуорл за ритащия крак. Хвърли бърз поглед към другия противник и видя, че замахва с ножа си. Улф дръпна за дръжката забилия се в рога нож и се хвърли зад прикритието на черупката. Беше принуден да пусне дърпащия се космат крак на падналия гуорл, но поне съумя да отбягне летящия към него нож. Той прелетя над ръба на черупката и се заби до дръжката в калта на брега.