Междувременно гуорлът в рога успя най-сетне да освободи главата си, кашляйки задавено. Улф го удари с ножа странично, но острието се плъзна по едно от твърдите хрущялни буци по тялото му. Гуорлът възмутено изрева и се обърна към него. Улф заби с всичка сила ножа в корема му. Острието потъна до дръжката, а гуорлът падна във водата. Рогът отплува надолу, лишавайки Улф от прикритието, което така успешно бе използвал досега. Беше се лишил и от ножа си и разполагаше само с камъка в ръка. Другият гуорл приближаваше и държеше ножа напречно пред гърдите си. Явно не възнамеряваше да го хвърля. Което означаваше, че ще се приближи максимално до Улф.
Улф си наложи да изчака, докато съществото се озова на десетина стъпки от него. Беше клекнал във водата, така че бе потопен до гърдите и камъкът не се виждаше. Освен това беше го прехвърлил под водата от лявата си ръка в дясната. Можеше да разгледа лицето на гуорла отблизо. Имаше много ниско чело, масивен ръб от кост над близко разположените лимоненожълти очи, плътни рунтави вежди, плосък нос с една ноздра, тънки черни животински устни, издадена челюст, която придаваше на устата нещо жабешко, липсваше брадичка и имаше остри редки зъби на хищник. Главата, лицето и тялото бяха покрити с дълга, гъста, тъмна козина, която вонеше като мухлясъл плод. Вратът беше много як, раменете бяха полегати.
Улф беше изплашен от вида на създанието, но не отстъпи. Ако сега се обърнеше да избяга, това би означавало да намери края си с нож, забит в гърба.
Когато гуорлът, без да престава да ръмжи и да съска на гадния си език, се приближи на шест стъпки, Улф се изправи. Вдигна камъка, а гуорлът, разбирайки намеренията му, вдигна ножа, за да го хвърли. Камъкът полетя право напред и отскочи от някаква цицина на челото. Тварта залитна назад, изпусна ножа си и падна по гръб във водата. Улф закрачи през водата към него, бръкна за камъка, намери го и показа глава над повърхността точно навреме, за да се изправи очи в очи с гуорла. Макар изражението му да беше замаяно и погледът в очите му да бе кръстосан, той в никакъв случай не беше изваден от строя. А на всичко отгоре държеше в ръка друг нож.
Улф вдигна камъка високо и го стовари в центъра на черепа му. Чу се силно изпукване. Гуорлът отново падна назад, този път изчезна под водата и изплува едва след няколко метра, носейки се по лице.
Едва сега настъпи реакцията на това, което бе извършил. Осъзна, че сърцето му бие така силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите му; видя, че се тресе цял, усети, че неудържимо му се повдига. Но си спомни за ножа, останал забит в калта и отиде да го вземе.
Девойката все още беше зад дървото. Изглеждаше толкова ужасена, че не бе чудно, че не може да каже нищо. Улф взе рога, хвана момичето за ръката и енергично я разтърси.
— Хайде, ела на себе си! Помисли какъв късмет извади! Не те, а ти можеше да бъдеш мъртва в този момент!
Тя силно изви, след това се разрида. Изчака я да се наплаче и като видя, че се е освободила от мъката си, проговори:
— Аз дори не знам името ти.
Огромните очи бяха почервенели и лицето изглеждаше състарено. Но дори и в това състояние, помисли си той, едва ли имаше земна жена, която би могла да се сравни с нея. Красотата правеше току-що изживения ужас да изглежда като нещо незначително.
— Аз съм Хризеис — каза тя. И със странна смес от гордост и свенливост допълни: — Аз съм единствената жена, на която е позволено да носи това име. Повелителя забрани на другите да го използват.
— Отново Повелителя — изръмжа той. — Винаги все Повелителя. Кой, по дяволите, е той?
— Наистина ли не знаеш? — отговори тя, сякаш не можеше да му повярва.
— Наистина не знам — той замълча за миг и после повтори името — сякаш го опитваше на вкус: — Хризеис, казваш? Е, това име не е непознато на Земята, макар че в университета, в който преподавам, ще се намерят маса неграмотни, които едва ли са чували за него. Те знаят, че Омир е написал Илиадата и смятат това за напълно достатъчно. Хризеис — дъщерята на Хризис, служител в храма на Аполон. Заловена от гърците по време на обсадата на Троя и предадена на Агамемнон. Но Агамемнон бил принуден да я върне на баща заради чумата, изпратена от Аполон.
Хризеис запази мълчание толкова дълго, че Улф загуби търпение. Смяташе, че е крайно време да напуснат този район, но не беше уверен нито накъде да тръгнат, нито колко да вървят.