Леко намръщена, Хризеис проговори:
— Това беше много отдавна. Почти нищо не помня. Всичко ми се губи в главата.
— За какво става дума?
— За мен. За баща ми. За Агамемнон. За войната.
— Е, и? — той си мислеше, че би искал да стигнат в полите на планината. Там щеше да получи по-ясна представа какво точно трябваше да изкачи.
— Аз съм Хризеис — каза тя. — Онази, за която говориш. Но ти звучиш като човек току-що дошъл от Земята. О, моля те кажи ми, истина ли е?
Той въздъхна. Тези хора можеше и да не лъжат, но нямаше нищо, което би им попречило да вярват, че историите, които разказват, са истински. Беше чувал толкова много небивалици, че му бе напълно ясно колко зле информирани са и колко лесно се изкушават да реконструират миналото, както им е изгодно. И правеха това напълно невинно, разбира се.
— Не бих искал да разрушавам твоя малък измислен свят — каза той примирително, — но онази Хризеис, ако изобщо е съществувала, е умряла преди поне 3000 години. И освен това тя е била човешко същество. Не е имала пъстра коса и очи с котешки зеници.
— Аз също… тогава. Но Повелителя ме отвлече, доведе ме в тази вселена и промени тялото ми. Точно както е отвлякъл и другите и ги е променил или е вложил мозъка им в телата, които сам е създал.
Тя направи жест нагоре и към морето:
— Той сега живее там и напоследък не го виждаме много често. Някой разказват, че е изчезнал преди много време и сега мястото му е заето от друг Повелител.
— Да се махаме оттук — каза той. — Ще говорим за тези неща по-късно.
Бяха изминали само четвърт миля, когато Хризеис му направи знак да се скрие заедно с нея зад един разклонен храст със златни листа и тъмновиолетови клони. Той приклекна до нея и разтвори леко клоните, за да види какво я бе обезпокоило. На няколко метра от тях стоеше мъж с космати крака и извити рога на челото. На нисък клон, точно на нивото на очите на мъжа, беше кацнал грамаден гарван. Размерите му бяха като на златен орел, а челото му бе високо. Черепът му изглеждаше достатъчно голям, за да побере мозъка на фокстериер.
Улф не се изненада от големината на гарвана, защото вече бе срещал животни с необичайни размери. И все пак беше шокиран да чуе, че птицата и човекът разговарят.
— Окото на Повелителя — прошепна Хризеис. И посочи с пръст към гарвана. — Това е един от шпионите на Повелителя. Тя летят по света, наблюдават какво става и му отнасят новините.
Улф се сети за думите на Хризеис, че Повелителя слагал мозъците на хора в тела, създадени от самия него. Попита я, за да се убеди, че е разбрал правилно, но тя отговори:
— Да, но аз не знам със сигурност дали той е слагал човешки мозък в главата на гарван. Може би е отглеждал малки мозъци по модела на по-големите човешки и после е обучавал гарваните си. Но, разбира се, може и да е използвал само малка част от човешки мозък.
За нещастие, колкото и да напрягаха слух, можаха да доловят само откъслечни фрази. Изтекоха няколко минути. Гарванът изграчи довиждане на изопачен, но разбираем гръцки и излетя от клона. Тялото му пропадна надолу, но могъщите му криле махнаха няколко пъти и го издигнаха във въздуха, преди да е докоснал земята. Минута по-късно той вече беше изчезнал зад гъстите листа на дърветата. След малко Улф успя за миг да го зърне през пролука сред листата. Гигантската птица бавно набираше височина в посока към планината отвъд морето.
Едва сега забеляза, че Хризеис трепери.
— Какво толкова страшно би могъл да каже гарванът на Повелителя? — попита той.
— Изплашена съм не толкова за себе си, колкото за теб. Ако Повелителя открие, че си тук, той ще иска да те убие. Защото той не понася неканени гости в своя свят.
Тя сложи ръка върху рога и отново потръпна.
— Знам, че Кикаха ти го даде и знам, че не е твоя вината, че го имаш. Но Повелителя може и да не знае, че ти си невинен. Или, дори да знае, това може да му е все едно. Но със сигурност би бил много ядосан, ако помисли, че имаш нещо общо с кражбата му. И ще ти стори ужасни неща… наистина е по-добре сам да се свършиш, отколкото да дадеш възможност на Повелителя да сложи ръка върху теб.
— Кикаха е откраднал рога? Откъде знаеш това?
— О, повярвай ми, знам. Той принадлежи на Повелителя. И Кикаха сигурно го е откраднал, защото Повелителя никога не би го дал на друг.
— Объркан съм — призна Улф. — Но може би ще изясним тези неща някой ден. Това, което ме вълнува в този момент, е къде се намира Кикаха.
Хризеис посочи към планината и обясни:
— Гуорлите го отведоха натам. Но преди да го направят…