Тя покри лице с ръцете си и през пръстите покапаха сълзи.
— Сториха ли му нещо? — неспокойно попита Улф.
— Не — поклати глава тя. — Не, те сториха нещо на… на…
Улф свали ръцете от лицето.
— Ако не можеш да ми кажеш, поне ми покажи.
— Не мога. Това е толкова… ужасно. Ще повърна.
— Покажи ми все пак.
— Ще те заведа там. Но не ме карай отново да… я… поглеждам.
Тя тръгна и той я последва. От време на време спираха, но той нежно я убеждаваше отново да вървят. Изминаха половин миля на зигзаг и тя отново спря. Пред тях се виждаше малка горичка от дребни храсти, израсли на височина колкото Улф. Едрите, оформени като слонска глава листа, се бяха преплели. Бяха светлозелени с дебели червени жилки и връхчетата им бяха с ръждивочервеникав оттенък.
— Тя е там — обясни Хризеис. — Видях един гуорл да я отнася в храстите. Последвах ги… и… — тя не можа да каже нито дума повече.
С нож в ръката Улф разтвори клоните на храстите. Озова се в естествено оформила се поляна. Върху късата зелена трева в центъра на поляната лежаха разпръснатите кости на женско тяло. Костите бяха вече сиви и напълно лишени от плът по тях, но малките следи от зъби издаваха, че тук се бяха потрудили познатите му двукраки лисици боклукджии.
Не беше ужасен, но си представи какво бе изпитала Хризеис. Сигурно бе станала свидетел на част от случилото се — най-вероятно изнасилване, последвано от жестоко убийство. И без съмнение, бе реагирала както всеки друг от обитателите на Райската градина. Смъртта беше нещо ужасно в този свят, където от незапомнени времена тя се бе превърнала в табу и дори думата за нея бе изчезнала от езика. Тук имаха място само приятни мисли и постъпки, и всичко останало просто трябваше да бъде игнорирано.
Върна се при Хризеис, която го гледаше с огромните си очи. Искаше му се да каже, че там на поляната няма нищо.
— Сега там има само кости, които отдавна не страдат — каза той.
— Гуорлите ще платят за това! — извика тя с неочаквана ярост. — Повелителя не позволява създанията му да страдат! Тази Градина е негова и нашествениците ще бъдат наказани!
— Чудесно — обади се той. — Вече си мислех, че си се парализирала от шока. Мрази гуорлите колкото искаш — те напълно го заслужават. А ти трябва да се отърсиш от спомена.
Тя изпищя, хвърли се върху него и го заудря по гърдите с малките си юмручета. После се разрида и той я прегърна. Вдигна лицето към своето и я целуна. Тя отвърна на целувката му със страст, макар сълзите още да се стичаха по бузите.
След малко тя проговори:
— Изтичах до брега да кажа на моите хора какво съм видяла. Но те не искаха да ме чуят. Обърнаха ми гръб и се престориха, че не ме чуват. Продължих да се опитвам да ги накарам да ме изслушат, но Овисандрос — онзи с рогата, който разговаряше с гарвана — ме удари с юмрук и ми каза да се махам. А после никой от тях не искаше да има нищо общо с мен. А аз… аз… имах нужда от приятели и любов.
— Е, човек не може да спечелиш много приятели или любов, като разказва на хората неща, които те не искат да слушат — въздъхна Улф. — Нито тук, нито на Земята. Но ти имаш мен, Хризеис, а аз имам теб. И мисля, че започвам да се влюбвам в теб, макар да си давам сметка, че това може да е само реакция на самотата или просто да се дължи на най-фантастичната женска красота в една жена, която някога съм виждал. Както и на младостта ми.
Той седна и посочи към планината:
— Ако приемем, че гуорлите са нашественици тук, то откъде тогава са дошли? Защо им е необходим рогът? Защо са отвели Кикаха със себе си? И кой е Кикаха?
— Той също дойде оттам. Мисля, че е землянин.
— Какво искаш да кажеш с това „землянин“? Нали каза, че самата ти си от Земята.
— Исках да кажа, че той е новодошъл. Не знам. Просто имам чувството, че е така.
Улф стана и помогна да се изправи.
— Тогава да вървим да го намерим.
Хризеис ахна и сложила ръка на гърдите си, отстъпи от него.
— Не!
— Хризеис, аз бих останал тук с теб и вероятно бих бил много щастлив. Поне за известно време. Но винаги бих се питал какви са тези истории за Повелителя и какво се е случило с Кикаха. Зърнах го само за миг, но мисля, че този човек много ми допадна. Освен това той не ми хвърли рога само защото точно аз се оказах в този момент там. Имам чувството, че той имаше много основателна причина да го направи и искам да разбера защо! Не мога да си почивам, докато той е в ръцете на тези твари, гуорлите.
Той дръпна ръката от гърдите и я целуна.
— Мисля, че е крайно време да разбереш, че този рай не е съвсем Рая. Не можеш да останеш вечно тук като невинно дете.
Тя поклати глава: