— Но аз не бих могла да ти помогна с нищо. Само ще ти преча. Ако напусна… аз… аз… просто ще свърша.
— Е, ще се наложи да усвоиш и нов речник — каза той. — „Смърт“ ще бъде една от многото думи, които ще се научиш да произнасяш, без да се колебаеш и без да потръпваш. И ще станеш по-добра. Защото отказът да произнесеш думата, не означава, че това, което тя символизира, няма да се случи и ти много добре разбираш, че е така. Костите на приятелката ти са си там, независимо дали можеш, или не можеш да разговаряш за тях.
— Това е отвратително!
— Истината често е такава.
Той се извърна от нея и се отправи към брега. След стотина метра спря и погледна назад. Тя току-що се бе затичала след него. Изчака я, взе я в ръцете си, целуна я и каза:
— Може и да ти бъде трудно, Хризеис, но няма да ти е скучно и няма да се наложи да се напиваш, за да можеш да изтърпиш живота.
— Надявам се да е така — прошепна тя. — Но ме е страх.
— И мен, но трябва да вървим.
Той я хвана за ръката и двамата тръгнаха един до друг към разбиващите се вълни на прибоя. Изминаха не повече от стотина метра, когато Улф видя първия гуорл. Той пристъпи иззад едно дърво и като че ли се изненада не по-малко от тях. После извика, измъкна ножа си, и се обърна с нов вик към останалите зад себе си. Само след секунди пред тях се събраха седмина, въоръжени с дълги извити ножове.
Улф и Хризеис имаха петдесетина метра аванс. Без да изпуска ръката на Хризеис и с рога в другата ръка, Робърт Улф се втурна да бяга с всичка сила.
— Не знам! — извика тя с отчаяние в гласа. — Можем да се скрием в някоя хралупа, но ако ни открият, ще останем без никаква възможност за спасение.
Продължиха да тичат. От време на време той поглеждаше назад през рамо: макар храсталаците да бяха гъсти, винаги можеше да види поне един-двама от гуорлите по петите им.
— Онази канара! — извика той. — Тя е точно пред нас. Ще избягаме по този начин!
Изведнъж разбра колко много не му се искаше да се връща в родния свят. Макар това да означаваше възможност за бягство и временно скривалище, той просто не искаше да се връща. Перспективата да остане завинаги там и никога да не може да се върне тук беше толкова ужасяваща, че той почти реши да не надува рога. Но трябваше да го направи. Къде другаде би могъл да избяга?
След няколко секунди инициативата да решава му бе отнета. Докато двамата с Хризеис приближаваха канарата, той зърна няколко тъмни фигури сгушени в основата. Те се изправиха и се превърнаха в гуорли с святкащи ножове и дълги блестящи кучешки зъби.
Улф и момичето рязко извиха, а тримата край канарата се присъединиха към общата потеря. Те се оказаха по-близко до бегълците — на не повече от двайсетина метра от тях.
— Не се ли сещаш за някое място? — задъхано попита той.
— Там, зад ската — отговори му тя. — Това е единственото място, където може би няма да могат да ни последват. Слизала съм по склона на планината… има пещери. Но е опасно.
Той не каза нищо, стараейки се да не загуби ритъма на дишането си. Краката му бяха натежали, а дробовете и гърлото му горяха. Хризеис изглеждаше в по-добра форма от него: тя тичаше леко, дългите крака неуморно сновяха и дишаше тежко, но не мъчително.
— Още две минути и сме там — успокои го тя.
Двете минути му се сториха безкрайно дълги, но всеки път когато помисляше да спре, поглеждаше зад гърба си и това му вдъхваше нови сили. Гуорлите бяха поизостанали, но не ги бяха изпуснали от поглед. Клатеха се на късите си криви крака с израз на упорита решимост на грубите си лица.
— Може би, ако им дадеш рога — предложи Хризеис, — те ще си отидат. Все ми се струва, че искат рога, а не нас.
— Ще го направя, ако не ми остава нищо друго — задъхано отговори Улф. — Но само като последен шанс.
Изведнъж се оказа, че тичат нагоре по стръмен склон. Сега вече краката му започнаха да се подгъват, но по някакво чудо му дойде второто дишане и той усети, че би могъл да продължи още малко. След малко се озоваха на билото, в непосредствена близост до косия перваз на голяма скала.
Хризеис го спря. Тръгна пред него към перваза, спря там, погледна надолу и му направи знак да се приближи. Когато застана до нея, той също погледна надолу. И усети стомаха си да се свива на топка.
Те стояха върху огромна черна и блестяща скала. Тя се спускаше отвесно в продължение на няколко мили. После… после не се виждаше нищо.
Нищо, освен зелено небе.
— Това… да не е… краят на света? — изуми се той.
Хризеис не му отговори нищо. Тя леко изтича напред, погледна през ръба на скалата и продължи нататък, спирайки през кратки интервали да разгледа по-подробно.
— Още шейсет метра — обясни тя. — Зад онези дървета, които са израсли до самия ръб.