Но по-лошо от липсата на най-елементарни познания беше невежеството му как следва да се държи. Безброй пъти или бе поставял в неловко положение, или направо бе оскърбявал околните. Цената бе гневната и понякога жестока реакция на местните жители планинци, което поне му бе помогнало бързо да се научи. Това, заедно с готовността му да работи, без да се жали, а не на последно място и благодарение на голямата му сила, влизаща в действие, когато трябваше да се защити, му бяха спечелили хорското уважение.
В невероятно кратък срок, сякаш само си бе припомнял забравени неща, той бе успял да завърши прогимназия и гимназия. И макар официално образованието му да бе продължило много по-кратко от необходимия минимум, той бе издържал с лекота приемните изпити в университета. Там бе започнала продължилата през целия му живот любов към класическите езици. Любимият му език се оказа гръцкият-той докосваше някаква струнка в душата му и с него Робърт се чувстваше най-уверен.
След защитата на доктората си в Чикагския университет той бе преподавал в най-различни университети по източното крайбрежие и из Средния запад. Беше се оженил за Бренда-чудесно момиче с прекрасна душа. Или поне така му се бе сторило в началото. По-късно се бе отърсил от илюзиите си, оставайки все пак умерено щастлив.
Но загадката на амнезията му и неизвестността на произхода го измъчваха. В продължение на дълго време бе забравил за това, но сега в навечерието на пенсионирането му…
— Робърт, изрече Бренда на висок глас, веднага ела при мен! Мистър Бресон е зает човек.
— Сигурен съм, че сред клиентите на мистър Бресон има много, които биха желали да огледат това, което им се предлага, без да бъдат пришпорвани — отговори той с мек глас. Освен ако вече си решила, че тази къща не те интересува.
Бренда яростно го изгледа, възмутено се обърна и се отдалечи клатушкайки се. Той въздъхна понеже знаеше, че по-късно тя щеше да си върне, задето я е бе направил да изглежда смешна в очите на посредника.
Отново се обърна към затворената врата на дрешника. Смееше ли да я отвори? Беше абсурдно да стои така, замръзнал от нерешителност. Но не можеше да помръдне. И все пак трепна, когато отново чу, този път още по-силно, късата мелодия от седем ноти на рога, разнесла се зад някаква солидна преграда.
Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Насили се да пристъпи напред, да сложи ръка върху прореза в дървената плоскост и да тласне вратата настрани. Тихото изтрополяване на ролките заглуши рога.
Белите гипсови панели на стената бяха изчезнали. Бяха се превърнали в проход към една сцена, която беше невъзможно да си въобрази, макар да бе очевидно, че е рожба на съзнанието му.
Слънчеви лъчи нахлуваха през отвора, който беше достатъчно широк, за да го пропусне през себе си, ако се наведеше. Растителност, която донякъде приличаше на дървета, но не земни дървета, частично блокираше гледката. През клоните се виждаше светлозелено небе. Той свали поглед върху сцената на земята под дърветата. Шест-седем изтръгнати от кошмарите му същества бяха наобиколили основата на огромна канара. Тя беше от червеникав, прошарен с кварцови зърна минерал и формата й донякъде напомняше на приклекнала огромна жаба. Повечето от съществата бяха обърнали с гръб към него безформените си, покрити с черна козина тела, но едно бе застанало в профил, който се врязваше във фона на зеленото небе. Главата му бе груба, човекоподобна, а изражението на лицето му бе злобно. Навсякъде по тялото, и по лицето и главата, имаше възлести издутини, създаващи впечатлението, че съществото не се е оформило изцяло, сякаш неговият Създател бе забравил да го изглади. Двата къси крака приличаха на задните крака на куче. То протягаше дългите си ръце към млад мъж, застанал изправен върху плоската горна част на канарата.
Човекът носеше само кожена набедрена препаска и бе обут в мокасини. Беше висок, мускулест и широкоплещест, кожата му бе загоряла от слънцето, дългата му черна коса хвърляше червеникав бронзов отблясък, лицето му бе със силни черти и изглеждаше като издялано от камък, имаше висока горна устна. В ръката си държеше инструмента, произвел нотите, които Улф бе чул.
Мъжът срита обратно едно от безформените същества, опитващо да се изкатери при него. После вдигна сребърния рог към устните си, за да изсвири с него пак, но в същия миг видя от другата страна на отвора Улф. Усмихна му се широко, блесвайки с ослепително белите си зъби. И извика:
— Е, най-сетне се появи!
Улф не помръдна. Успя само да си помисли: „Ето че накрая се побърках! Не стигат звуковите халюцинации, ами сега и зрителни! И какво следва да направя сега? Да хукна крещейки или спокойно да се отдалеча и да кажа на Бренда, че се налага да отида на лекар незабавно? Веднага! Без да чакам и без да давам обяснения. Млъкни, Бренда, аз си тръгвам!“