— Докъде стига?
— Още малко. Но има и естествена шахта — пукнатина в самата скала — която води надолу. Излиза на дъното на света: по-надолу няма нищо освен въздух и небе.
— Това просто не може да го бъде — възрази той бавно. — Но изглежда може. Тази вселена е основана на съвсем други физически закони. Плоска планета с периферия! Изобщо не мога да разбера как действа тук гравитацията. Къде е центърът?
Тя сви рамене и каза:
— Може би Повелителя ми е казал преди много време. Забравила съм. Дори бях забравила, че ми каза, че Земята била кръгла.
Улф свали кожения колан, освободи ножниците от него и взе в ръка овален черен камък, тежък към десетина фунта. Вкара колана в токата и постави камъка в примката. Проби дупка с ножа, където трябваше, и затегна кожената примка. Разполагаше с ремък, за който бе завързан тежък камък.
— Застани зад мен и встрани — нареди той на Хризеис. — Ако пропусна някой от тях и ако той съумее да мине покрай мен, изблъскай го навън, докато го извадиш от равновесие. Внимавай да не излетиш сама през ръба. Мислиш ли, че ще се справиш?
Тя кимна, без да проговори. Беше очевидно, че в момента не може да каже нищо.
— Знам, че искам много от теб. Бих разбрал, ако не издържиш. Но мисля, че си изградена от якия древноелински материал. Хората тогава са били доста корави и не вярвам, че си загубила своята сила, дори в този убийствен псевдорай.
— Аз не бях ахейка — осмели се да проговори тя. — Бях сминтейка. Но донякъде си прав — не се чувствам толкова зле, колкото бих очаквала. Само дето…
— … на човек му трябва време, за да привикне — довърши вместо нея той. Почувства се малко по-уверен, защото бе очаквал съвсем друга реакция. Можеха и да се измъкнат, стига тя да не изпаднеше в истерична криза. Тогава щяха да станат жертва на гуорлите.
— Говорим за вълка, а той… — прошепна Улф, забелязвайки черни, космати и криви пръсти да опипват ръба на входа откъм външната му страна. Той замахна с ремъка и заби камъка върху ръката. Чу се рев на изненада и болка, последван от дългия затихващ вой на падащия в пропастта гуорл. Улф не изчака да се появи следващият. Приближи се до самия ръб колкото можеше по-навън и повторно замахна. Камъкът изсвистя и глухо се заби в нещо меко. Нов писък, който също заглъхна в нищото на зеленото небе.
— Трима по-малко, значи остават още седем! Ако, разбира се, не им дойдат на помощ.
И после продължи към Хризеис:
— Те може и да не съумеят да влязат тук. Но ще ни държат в обсада, докато не умрем от глад.
— А рогът?
— Сега вече няма да ни оставят дори ако им го дадем доброволно — засмя се той. — А аз нямам намерение да им го давам, по-скоро ще го хвърля навън.
Над входа се спусна някаква фигура. Гуорлът се залюля, увиснал на ръце, пусна се на крака и за миг залитна. После мигновено се хвърли напред, претърколи се като космата топка и веднага пак скочи на крака. Улф бе толкова изненадан, че не успя да реагира веднага. Не беше очаквал, че те ще могат да пропълзят над входа и да се спуснат оттам, защото скалата му се бе сторила безнадеждно гладка. Неясно как един от тях бе успял да го направи и сега вече бе вътре, разбира се, с нож в ръката.
Улф завъртя ремъка и го запрати към гуорла. В същия миг съществото хвърли ножа си по него и Улф се наведе, но това наруши прицела му. Камъкът прелетя над грозната космата глава, а хвърленият нож го одраска леко по рамото. Той скочи за собствения си нож, оставен на пода на пещерата и видя нова тъмна фигура да се спуска отгоре, а едновременно с нея трета да надниква зад ръба на входа.
Нещо го удари по главата. Очите му се размътиха, сетивата го изоставиха и коленете му се подгънаха.
Когато се събуди с болка в едното слепоочие, изпита нещо страшно. Имаше чувството, че плува с главата надолу над необятен полиран черен диск. Около врата му беше завързано въже, а ръцете му бяха пристегнати на гърба. Висеше с краката нагоре във въздуха, но примката на врата почти не му причиняваше неудобства.
Изпъвайки глава назад, можа да види, че въжето се губи нагоре в шахта в диска и му се стори че в далечния край на шахтата проблясва бледа светлина.
Простена и затвори очи, но не се сдържа и отново ги отвори. Светът изглеждаше, че се върти. Изведнъж нещо в главата му се намести и той моментално се преориентира. Разбра, че не виси извъртян, наопаки противно на всички закони на гравитацията. Просто висеше на въже, спуснато от дъното на планетата. Зеленото под него беше само небе.