Трябваше да съм се обесил досега, помисли той. Но нали няма гравитация, която да ме притегля надолу.
Ритна с крака и промени ориентацията на тялото си. Отворът на шахтата също се приближи. Главата му навлезе в нея, но нещо му пречеше. Движението му се забави; спря, сякаш някаква невидима пружина се бе натегнала над главата му и започна бавно да го изтласква обратно. Бавният му полет спря едва когато въжето се опъна докрай.
Явно дължеше всичко това на гуорлите. Бяха го ударили по главата и го бяха пуснали надолу в шахтата, макар да бе по-вероятно да го бяха свалили до дъното. Шахтата беше достатъчно тясна, за да може един човек да се спусне, опрял гръб и крака в стените. Подобно физическо упражнение сигурно би смъкнало кожата от гърба на човека, но жилавата козина на гуорлите сигурно бе им позволила да издържат едно подобно спускане и обратното изкачване без наранявания. След това сигурно бяха спуснали и въжето, бяха го завързали около врата му и го бяха изхвърлили през дупката в дъното на света.
Нямаше никакъв начин да се издигне сам. Съдено му бе да умре от глад. Тялото му щеше да се клати от ветровете в зелените небеса, докато въжето изгние. Но дори тогава той нямаше да падне, а щеше да се носи в сянката на диска. Гуорлите, които бе съборил от корниза, също бяха паднали, но инерцията, набрана по време на ускорението, ги бе отнесла кой знае къде.
Въпреки отчаянието от ситуацията, в която беше попаднал, мозъкът му не спираше да се занимава с гравитационното поле на тази плоска планета. Центърът му сигурно се намираше близо до самото дъно и ако това бе така, силата на привличане бе насочена нагоре през масата на планетата. От тази страна тя практически не се усещаше.
Какво ли бяха сторили гуорлите на Хризеис? Бяха ли я убили, както бяха убили приятелката ?
Знаеше обаче, че както и да бяха постъпили с нея, те съвсем съзнателно не я бяха „обесили“ заедно с него. Замисълът им предвиждаше част от агонията да включва пълно неведение относно съдбата. Докато живееше на края на това въже, той щеше да се пита какво ли се бе случило с нея. Щеше да си въобразява различни неща, повечето ужасни.
Установи, че откакто се е осъзнал, виси под известен ъгъл спрямо отвеса благодарение на постоянния вятър. Понеже тук нямаше гравитация, той не можеше да се клати като махало.
Макар през цялото време да се намираше в сянката на диска, различаваше движението на слънцето. Самото то бе невидимо, скрито зад диска, но светлината му се пречупваше от периферията на диска и това добре различимо просветляване се преместваше. Зеленото небе под слънцето също просветляваше, а неосветените участъци пред и зад него преливаха в по-тъмни оттенъци. След малко към светлите дири на слънцето се добавиха и не така ярките следи от луната.
Трябва да е към полунощ, помисли той. Ако гуорлите са я повели нанякъде, сигурно вече са навътре в морето. А ако са я измъчвали, тогава вече е мъртва. Надявам се да е мъртва, ако са причинили нещо лошо.
Изведнъж, както си висеше в здрача под дъното на света, той усети, че примката около гърлото му трепва. Клупът се затегна, макар и недостатъчно, за да го задуши, и той осъзна, че го теглят нагоре към шахтата. Изви глава, опитвайки се да види кой дърпа въжето, но очите му не успяха да пробият тъмнината, започваща от отвора на шахтата. Тялото му проби паяжината на гравитацията и той се оказа изтеглен от бездънната пропаст. Могъщи силни ръце го обхванаха и притиснаха до твърди, топли, черни гърди. Алкохолен дъх полъхна в лицето му. Твърди кожени устни одраскаха бузата му, докато създанието го притискаше все по-силно и по-силно, изкачвайки се в шахтата. Всяко преместване на краката бе последвано от шум на отъркваща се в стената козина. Тялото му за миг се раздруса, когато съществото се намести по-удобно и продължи изкачването си.
— Ипсевас? — попита Улф.
— Ипсевас — отвърна зебрилата. — Не говори сега. Искам да съхраня силите си. Недей да мислиш, че това е толкова лесно.
Улф се подчини, макар с труд да се въздържаше да попита какво бе станало с Хризеис. Когато стигнаха началото на шахтата, Ипсевас развърза въжето от врата му и го хвърли на пода на пещерата.
Едва сега посмя да попита:
— Къде е Хризеис?
Ипсевас с лекота се изтегли през ръба на отвора, обърна Улф по корем и се захвана да развързва възлите на китките му. Все още дишаше учестено след екскурзията през шахтата, но все пак каза:
— Гуорлите я отведоха до голяма лодка еднодръвка и отплаваха през морето към планината. Тя ме викаше, умоляваше ме да помогна. Тогава един гуорл я цапна и мисля, че тя падна в несвяст. Седях там пиян като самия Повелител и се забавлявах с Автоное, сещаш ли се — онази аковила с голямата уста. Но преди да загуби съзнание, Хризеис успя да ми извика, че висиш на въже през Дупката на Дъното на Света. Не разбирах какво ми говори, защото не съм идвал тук отдавна. Просто не ми се казва кога бях тук за последен път. Всъщност, май не помня. Много неща са ми като в мъгла, нали разбираш?