— Не, не разбирам — отговори Улф. Стана и разтри китките си. — Но ме е страх, че ако поседя по-дълго до теб и аз ще свърша в алкохолна мъгла.
— Мислех си да тръгна след нея — продължи Ипсевас. — Но гуорлите завъртяха онези ножове към мен и ме заплашиха, че ще ме убият. Наблюдавах ги да изтеглят лодката си изпод храстите и май тогава си казах, ами какво, по дяволите, чак толкова ще стане, като ме убият, а? Можех ли да допусна да ми се измъкнат, като ме заплашват и отвеждат бедната малка Хризеис неизвестно къде. Хризеис и аз бяхме приятели като малки, още в Троада, нали разбираш. Е, между нас така и не е имало нищо особено отдавна. Много отдавна. Изведнъж реших, че е минало много време, прииска ми се да изживея истинско приключение, да изпитам истинска тръпка… а и мразя онези отвратителни ръбести гадове… Хвърлих се след тях, но те вече бяха спуснали лодката във водата и бяха хвърлили Хризеис в нея. Огледах се за хистоихтис, смятайки да пробия лодката им с него. О, ако ми паднеха във водата, щях да ги оправя въпреки ножовете им. По това, как се държаха в лодката, ми стана ясно, че в морето не са така уверени. Съмнявам се, че могат да плуват.
— И аз се съмнявам — присъедини се към тази мисъл Улф.
— Оказа се обаче, че наоколо няма нито един хистоихтис, представяш ли си. А вятърът вече отнасяше лодката — на нея беше опънато голямо триъгълно платно. Върнах се при Автоное и започнах да пия отново. Трябва да съм забравил за теб, може би защото се опитвах да забравя за Хризеис. Бях сигурен, че ще се случи нещо лошо и не можех да понеса дори мисълта за това, така че бленувах да се напия до забрава. Но Автоное — Бог да благослови нещастния опиянчен мозък — ми припомни какво ми бе казала Хризеис за теб… Веднага потеглих, но ми трябваше известно време да се ориентирам, защото не можех да си спомня къде точно се намираха корнизите, по които се стигаше до пещерата. Бях готов да се откажа и да започна отново да пия, но нещо ме караше да вървя. Може би просто съм искал да направя най-сетне нещо добро през тази вечност, през която не направих нищо — нито добро, нито зло.
— Ако не беше дошъл, щях да вися там, докато умра от жажда. Добре… Хризеис има шанс, ако успея да я намеря. Така че тръгвам след нея. Искаш ли да дойдеш с мен?
Улф очакваше Ипсевас да каже „да“, макар и да не вярваше, че неговата целеустременост щеше да издържи пред перспективата да се пътува по море. Но му престоеше да се изненада.
Зебрилата се хвърли в морето, сграбчи един от плаващите хистоихтиси и го възседна. После ловко го насочи към брега, натискайки едрите нервни центрове — тъмноморави петна, лесно забележими върху голата кожа веднага зад коничната черупка, която образуваше носа на този необикновен плавателен съд.
Подчинявайки се на указанията на Ипсевас, Улф продължи да натиска в точката, която караше рибата-платно (това означаваше в буквален превод хистоихтис) да поддържа курс към брега. Зебрилата събра в ръцете си няколко товара плодове, орехи и се погрижи да осигури достатъчен запас от орехите с пунш в тях.
— Ще трябва да се храним и да пием, особено да пием — измърмори Ипсевас. — Плаването през Океанос до полите на планината може да се окаже дълго. Вече не си спомням колко беше.
Отплаваха почти веднага след като складираха запасите си в една от естествените вдлъбнатини в черупката на рибата-платно. Тънкото платно от хрущял подхвана вятъра и голямото мекотело започна да поема вода през устата си и да я изстрелва през клапата в задната си част.
— Гуорлите имат аванс — обади се Ипсевас, — но не биха могли да плават с нашата скорост. Няма да стигнат до отсрещния бряг много преди нас — той разчупи един пуншов орех и предложи напитката на Улф. Улф прие. Беше изтощен, но пренапрегнат. Имаше нужда от нещо, което да го събори и да му даде възможност да се наспи. Черупката предлагаше множество разнообразни извивки, през една от които можеше да влезе като в малка пещера до самото тяло на мекотелото. Сгуши се до голата му кожа, която беше топла. След малко заспа и последният му спомен бе за туловището на Ипсевас, приклекнал до нервните центрове. Той надигаше поредния пуншов орех над главата си и изливаше течното му съдържание право между горилоподобните си устни.
Когато се събуди, Улф установи, че слънцето току-що се бе появило иззад извивката на планината. Пълната луна (тя винаги беше пълна, понеже сянката на планетата никога не падаше върху нея) беше на път да се скрие зад другата страна на планината.