Освежен, но гладен, той хапна от плодовете и богатите на белтъчини орехи. Ипсевас му показа как да разнообразява диетата си с „кървавите ягоди“. Това бяха лъскави кафеникави на цвят топки, които растяха на гроздове по върховете на къси стебълца, изникнали от черупката. Всяка беше с размерите на бейзболна топка и имаше тънка, лесна за разкъсване кожа, от която се просмукваше течност с вида и вкуса на кръв. Месото вътре приличаше на сурово говеждо, примесено с малко скариди.
— Те окапват, щом узреят, и по-голямата част отива за рибите — обясни му Ипсевас. — Но някои биват изхвърляни на брега. Според мен са най-вкусни, когато се откъснат от стеблото.
Улф приклекна до Ипсевас. Между хапките успя да попита:
— Хистоихтисът е удобна работа. Просто да не повярваш колко удобна.
— Създадени са от Повелителя и са предназначени да доставят удоволствие на нас и на него — отговори простичко Ипсевас.
— Повелителя ли е създал тази вселена? — поинтересува се Улф, за когото подобни разговори вече не изглеждаха толкова абсурдни.
— За теб ще е най-добре, ако вярваш в това — каза Ипсевас и отпи поредната си глътка. — Защото, ако проявиш собствено мнение, Повелителя ще те свърши. Ако питаш мен, той и така няма да те остави жив за дълго. Не обича неканени гости. — Ипсевас надигна ореха и провъзгласи: — Пия за това, да му се изплъзнеш от погледа. И пия за внезапния край на Повелителя и за това, да бъде проклет.
Той пусна ореха и се хвърли върху Улф. Улф беше толкова изненадан, че не успя дори да опита да се защити. Той рухна в кухината, където бе спал, затиснат от тялото на Ипсевас.
— Тихо! — заповяда Ипсевас. — Свий се там, докато не ти кажа, че всичко е наред. Над нас лети Око на Повелителя.
Улф наистина се сви до твърдата черупка и се опита да се слее със сенките в кухината. Но не успя да се стърпи и надзърна с едно око, което му позволи да види преминаващата през тях сянка, последвана от самия гарван. Мрачната птица прелетя още веднъж над тях, зави и започна да планира, спускайки се към кърмата на рибата-платно.
— Проклятие! Не може да не ме види — прошепна Улф на себе си.
— Спокойно — обади се Ипсевас. — А-а-ах!
Чу се глух удар, плясък и писък, който накара Улф да трепне и да удари главата си в черупката. Успя да види гарвана да виси на два гигантски крака с нокти. Ако гарванът беше с размерите на орел, то убиецът, стоварил се върху него като светкавица от зеленото небе, изглеждаше в тази първа секунда на атаката си, огромен като скала. Зрението на Улф се избистри и той различи орел със светлозелено тяло, бледочервена глава и светложълт клюн. Беше поне шест пъти по-голям от гарвана, крилата му, с размах най-малко по трийсет стъпки всяко, мощно загребваха въздуха, опитвайки се да издигнат тялото над морето. Всеки размах на крилата издигаше тялото с няколко инча по-нагоре. Преди да се отдалечи, орелът обърна глава и Улф успя да надзърне в очите му. Те бяха като черни щитове, в които се отразяваха пламъците на смъртта. Улф потръпна — никога преди не бе виждал толкова откровена жажда за убиване.
— Имаш основания да трепериш — обади се Ипсевас. Беше напъхал ухилената си глава в кухината. — Това беше една от посестримите на Подарж. Подарж ненавижда Повелителя и би атакувала самия него, ако имаше този шанс, макар това да би означавало сигурния край. Тя знае, че не може да се добере до Повелителя, затова търси утеха, като нарежда на своите посестрими да убиват Очите на Повелителя. И те го правят, както сам можа да се убедиш.
Улф излезе от кухината и остана загледан в смаляващата се фигура на орела и неговата жертва.
— Коя е Подарж?
— Тя, подобно на мен, е едно от чудовищата на Повелителя. И също като мен едно време е живяла по егейските брегове… като прекрасна девойка. Било по времето на великия Приам, богоподобния Ахил и лукавия Одисей. Познавах ги добре: те щяха да се изплюят върху критянина Ипсевас — смел моряк и войник — ако можеха да ме видят сега. Но аз говорех за Подарж. Повелителя я докара в този свят, направи чудовищно тяло и напъха мозъка в него… Сега тя живее някъде там в пещера върху отвесната стена на планината. Ненавижда Повелителя, ненавижда и всяко нормално човешко същество, което би изяла, ако сестрите не се доберат до него преди нея. Но най-силно от всичко мрази Повелителя.
Това като че ли беше всичко, което Ипсевас знаеше за нея, с допълнението, че преди да бъде отвлечена от Повелителя, името не е било Подарж. Освен това той си спомни, че я познавал доста добре. Улф не се уморяваше да го разпитва, защото се интересуваше от нещата, които Ипсевас можеше да му разкаже за Агамемнон, Ахил, Одисей и другите герои от епоса на Омир. Той каза на зебрилата, че според историята Агамемнон действително е съществувал. Но как стои въпросът с Ахил и Одисей? И те ли са съществували?