— Разбира се — отговори веднага Ипсевас. Изсумтя възмутено и продължи: — Предполагам, че се интересуваш от онези времена. Аз обаче мога да ти кажа много малко. Това беше толкова отдавна. Мина толкова време в леност и бездействие. Дни?… Векове?… Хилядолетия?… само Повелителя знае точно. И колко алкохол се изля междувременно.
През останалата част от деня и в началото на нощта Улф се опита да изкопчи още нещо от Ипсевас, но резултатът беше нищожен. Ипсевас, комуто явно доскучаваше, изпи половината от своя запас от пуншовите орехи, докато накрая падна и захърка. Утрото се появи в зелено иззад планината. Улф се загледа във водите на морето, толкова чисти и прозрачни, че можеше да види стотици хиляди риби с невъобразими цветове и невероятни форми. Яркооранжев тюлен се издигна от дълбините, разтворил уста, в която сякаш гореше диамант. Моравочервен октопод заднешком се стрелна край тюлена. Някъде в дълбочината, на границата на видимостта, за миг се появи нещо необятно и веднага се гмурна обратно към дъното.
Не след дълго до ушите му достигна шумът на прибой, а след известно време успя да види бялата пяна на разбиващите се в основата на Таяфаяуд вълни. Планината, която отдалече изглеждаше перфектно гладка, сега се оказваше набраздена от пукнатини, навеси, корнизи и кули — една симфония на замръзнали каменни водопади. Таяфаяуд се издигаше нагоре и нагоре и сякаш се извиваше над света.
Улф започна да раздрусва Ипсевас, докато накрая, ръмжейки и мърморейки, зебрилата се изправи на крака. Премигна с червените си очи, почеса се, изкашля се и протегна ръка към първия за деня пуншов орех. Накрая, отзовавайки се на настойчивите молби на Улф, насочи рибата-платно по курс, успореден на основата на планината.
— Едно време познавах този район — каза той. — Дори обмислях как ще изкача планината, ще намеря Повелителя и ще опитам да го… — той спря, почеса се по главата, примижа и довърши: — Убия! Ето! Знаех, че ще си спомня думата. Но всичко беше безполезно. Нямах куража да опитам сам.
— Сега си с мен — напомни му Улф.
Ипсевас поклати глава и отново отпи.
— Сега не е тогава. Ако ти беше с мен тогава… Да-а, какъв е смисълът да си бърборим? Тогава ти даже не си бил роден. Дори твоят пра-пра-пра-пра-прадядо не е бил роден. Не, късно е вече.
И замълча, ангажиран с това, да насочи рибата-платно през отвор сред крайбрежните скали към вътрешността на планината. Огромното мекотело рязко изви, платното му се сви около костения израстък на мачтата, а тялото се изкачи по една голяма и гладка вълна. И почти веднага след това те се озоваха в спокойните води на тесен и тъмен фиорд със стръмни стени.
Ипсевас посочи серията груби первази.
— Тръгни по тях. Ще стигнеш далече. Не знам колко далече. Тогава се изморих, изплаших и поех обратно за Градината. Мислех, че никога повече няма да се върна тук.
Улф се опита да го разубеди. Каза, че страшно се нуждае от огромната сила на Ипсевас и че самата Хризеис има нужда от него. Но зебрилата поклати масивната си навъсена глава.
— Давам ти благословията си, ако може да ти свърши някаква работа.
— Аз пък ти благодаря за всичко, което направи — каза Улф, разбрал, че предстои да се разделят. — Ако не си бе направил труда да ме свалиш от онова въже, още щях да вися на него. Кой знае, може пак да се срещнем. Вече заедно с Хризеис.
— Повелителя е много могъщ — отвърна Ипсевас. — Мислиш ли, че имаш някакъв шанс срещу същество, което е в състояние да си прави частни вселени за собствено удоволствие?
— Имам шанс — отвърна Улф. — Докато мога да се бия, докато използвам хитрост и докато късметът не ме напусне.
Той скочи от черупката и едва не се подхлъзна на мократа скала. Ипсевас извика:
— Лоша поличба, приятелю!
Улф се обърна, усмихна се и извика в отговор:
— Не вярвам в поличби, суеверни ми гръцки приятелю! Сбогом!
Започна да се катери и спря да погледне надолу едва след час. Голямото бяло тяло на хистоихтиса се бе превърнало в тънка бледа нишка, а Ипсевас представляваше само една черна точка върху надлъжната му ос. Макар да знаеше, че не може да бъде видян, той помаха с ръка на Ипсевас и възобнови катеренето.
След още един час лазене по скалите той се измъкна от ждрелото на фиорда и стъпи на широка каменна пътека, изсечена върху лицето на стената. Излезе отново под ярката слънчева светлина. Планината изглеждаше все така висока, а пътят продължаваше да бъде труден. Все пак не беше по-труден, макар че това едва ли беше повод за ликуване. Ръцете и коленете му бяха ожулени и кървяха, а енергичното изкачване го бе изморило. Реши да нощува тук, но после размисли. Трябваше да се възползва и от последната минутка светлина.