И пак се запита дали бе прав Ипсевас, като смяташе че гуорлите са поели по този маршрут. Сам Ипсевас бе заявил, че вълните са издълбали и други проходи в планината, далече от това място. Внимателно бе следил за някакви следи от гуорлите, но до този момент не бе забелязал нищо. Това, разбира се, не означаваше непременно, че те бяха тръгнали по друг път… ако тази назъбена почти вертикална плоскост можеше да се нарече „път“.
Не след дълго той стигна до едно от многото дървета, впили корени в пукнатините на самата скала. Зад извитите му сиви клони и пъстрите зеленикаво-кафяви листа имаше натрошени орехи и огризки от плодове. Пресни! Някой бе спирал тук да обядва, при това не чак толкова отдавна. Гледката го импулсира. На всичко отгоре, по черупките на орехите бе останало достатъчно, за да заглуши воплите на стомаха си, а остатъците от плодовете съдържаха достатъчно влага, за да разкваси пресъхналата си уста.
Шест дни се катери и шест нощи почива. Имаше живот по този перпендикуляр: ниски дръвчета и големи храсти растяха по корнизите, подаваха се от пещерите и напираха от пукнатините. Имаше много и разнообразни птици, както и малки животни. Те се хранеха с плодовете на храстите, с орехи и едно с друго. Научи се да убива птици с камъни и да яде месото им сурово. Намери кремък и си направи от него груб, но остър нож. С помощта на ножа изработи късо копие с дървена дръжка и заострено парче кремък за острие. Отслабна, но придоби голяма издръжливост, а на дланите, ходилата и коленете му се появиха мазоли. Брадата му порасна.
Сутринта на седмия ден погледна от пътеката надолу и прецени, че се намира на поне дванайсет хиляди стъпки над морето. Въздухът обаче не бе станал нито по-рядък, нито по-студен в сравнение с деня, когато бе започнал изкачването. Морето, което бе поне двеста мили широко, се простираше в краката му като широка река. Някъде в далечината се намираше краят на света — Градината, от която бе тръгнал по следите на Хризеис и гуорлите. Оттук ивицата земя се виждаше тясна като мустак на котка. А зад нея имаше само зелено небе.
По обед на осмия ден той се натъкна на змия, хранеща се с тялото на мъртъв гуорл. Дълга над четиридесет стъпки, тя бе покрита с черни лъскави петна и с алени шестолъчки. Ходилата, подредени от двете страни на тялото — макар и без крака над тях, изглеждаха объркващо човешки. Челюстите бяха въоръжени с три редици остри зъби.
Улф я атакува смело, защото видя, че в средата на тялото има забит нож и от раната все още се стича кръв. Змията изсъска, размота пръстените си и започна да се оттегля. Улф я прободе няколко пъти и тя се хвърли срещу него. Това му даде възможност да забие върха на кремъчното си копие в едно от големите застинали зелени очи. Змията яростно изсъска и се изправи, ритайки с многобройните си ходила, всяко с по пет пръста. Улф издърпа копието от окървавеното око и го заби в незащитеното бяло петно под челюстта на змията. Кремъкът потъна дълбоко, змията се дръпна толкова енергично, че изтръгна копието от ръцете му. Но това беше всичко — влечугото падна странично, тежко задиша и след малко спря да се извива.
Над него се разнесе писък и над главата му се спусна сянка. Улф беше чувал вече този писък. Направи кълбо встрани и се претърколи по пътеката. Попадна на пукнатина, вмъкна се в нея и се обърна да види кой се бе опитал да го изплаши. Гледката му бе позната — огромен орел с широки криле, зелено тяло, червена глава и жълта човка. Беше кацнал върху змията и късаше от тялото късове месо с остър като зъбите клюн. Между отделните хапки вдигаше яростен поглед към Улф, който се опитваше да се набута колкото може по-дълбоко в пукнатината.
Улф нямаше избор — трябваше да остане тук, докато птицата напълни стомаха си. И понеже това отне остатъка от деня, а орелът не се отдели от двата трупа и през нощта, Улф изгладня и ожадня. На сутринта притеснението му се смени с раздразнение. Орелът стоеше край двата трупа, обгърнал тялото си с криле, а главата му клюмаше. Улф реши, че ако е заспал, моментът да избяга е именно сега. Излезе от пукнатината и с мъка раздвижи вдървените си мускули. В същия миг орелът рязко вдигна глава, полуразпери криле и изпищя към него. Улф отстъпи обратно в пукнатината.