Настана обед, но птицата не показваше никакви намерения да отлети. Хапна малко и с мъка се въздържаше да не заспи. От време на време се уригваше. Слънчевите лъчи безмилостно се забиваха в орела и двете тела. Всичко смърдеше. Улф започна да се отчайва. По всичко изглеждаше, че орелът щеше да остане тук, докато не изкълвеше до кости змията и гуорла. Но още преди това, той — Улф, щеше да бъде полумъртъв от глад и жажда.
Излезе от пукнатината и взе копието в ръка. Беше паднало, докато птицата бе дърпала насам-натам плътта, в която се бе забило. Махна заплашително към орела, който яростно го изгледа, изсъска и пак изпищя нападателно. Улф изрева в отговор и бавно отстъпи. Птицата се приближи с къси бавни крачки, като леко се клатеше. Улф спря, изрева отново и неочаквано скочи към орела. Изненадан, той отскочи назад и предупредително изпищя.
Улф отстъпи предпазливо и този път орелът не го последва. Едва когато завоят на пътеката се изпречи между двамата, Улф поднови катеренето. Този път внимаваше винаги да разполага с място, където да отскочи, ако птицата все пак решеше да го преследва. Това обаче не се случи. Явно орелът бе искал само да защити храната, която смяташе, че е негова.
На следващия ден предобед той се натъкна на втори гуорл. Кракът му бе смазан и той седеше опрял гръб на едно малко дърво. Размахваше нож срещу дузина червени, дългокраки и приличащи на диви свине зверове с копита на планински кози. Те сновяха пред осакатения гуорл и грухтяха. През кратки интервали някое от животните опитваше лъжлива атака и спираше на няколко стъпки извън обсега на ножа.
Улф се изкатери на една канара и започна да хвърля камъни по хищниците. Миг по-късно вече съжаляваше, че е привлякъл вниманието им към себе си. Зверовете се изкатериха върху огромната скала сякаш по стълба. Само енергичното размахване на копието ги накара да скочат обратно на пътеката долу. Кремъкът не можеше да ги нарани сериозно през тези жилави кожи, но болката беше достатъчна, за да ги държи на разстояние.
Квичейки, те скочиха на каменистата пътека, но в следващия миг отново се опитаха да се изкатерят при него. Остри като на глиган зъби се стрелкаха непосредствено до краката му. С мъка удържаше на атаката им, когато изненадващо разбра, че всички са долу и той е сам на канарата. Отпусна копието, вдигна парче скала два пъти колкото главата си и със сила го запрати надолу върху гърба на един от хищниците. Звярът изврещя и се опита да се измъкне само на предните си крака, но глутницата се събра зад гърба му и го заръфа за парализираните крайници. Когато раненото животно се извърна, за да се защити, един от събратята му заби зъби в гърлото му. В следващия миг тялото му бе разкъсано на парчета.
Улф вдигна копието си, спусна се от другата страна на канарата и се приближи до гуорла. Държеше под око зверовете, но те само вдигнаха муцуни, за да се убедят, че не ги заплашва с нищо и подновиха ръфането на топлия труп.
Гуорлът предупредително изръмжа към Улф и приготви ножа си. Улф спря достатъчно далече, за да може да избегне ножа, ако бъде запратен към него. Видя, че под коляното на гуорла стърчи края на счупена кост. Очите под ниското чело на съществото бяха замъглени.
Улф се изненада. Беше си представял, че веднага ще убие всеки гуорл, мярнал се пред погледа му, а сега установяваше, че му се иска да поговори с този. Толкова самотен се бе почувствал през последните дни и нощи, че се радваше на възможността да поговори дори с това отвратително същество.
— Мога ли някак да ти помогна? — попита го той на гръцки.
Гуорлът произнесе няколко срички с дълбокия си гърлен изговор и вдигна ножа. Улф се отправи към него, но скочи настрани в мига, в който ножът изсвистя покрай главата му. Върна се да го вземе, после се приближи плътно до него и отново му заговори. Съществото дрезгаво му отговори с отслабнал глас. Улф се наведе да повтори въпроса си и в същия миг гуорлът изплю в лицето му топка слюнка.
Това отприщи бента на страха и омразата. Той заби ножа в дебелата шия, гуорлът ритна конвулсивно с крака няколко пъти и умря. Улф избърса ножа в гъстата му козина и разтвори кожената торбичка, окачена на колана му. В нея имаше малко сушено месо, сушени плодове, някакъв тъмен и твърд хляб и манерка с пареща течност. Нямаше начин да разбере от какво животно е месото, но моментът бе неподходящ за капризи. Хлябът обаче постави неочакван проблем: той беше толкова твърд, че бе невъзможно да хапе от него, но след навлажняване със слюнка се оказа, че има приятен леко солен вкус.
Улф продължи да се катери. Минаха дни и нощи без никакви следи от гуорлите. Въздухът си оставаше плътен и топъл както при морето, макар да смяташе, че се бе изкачил на поне трийсет хиляди стъпки. Морето под него изглеждаше като сребрист колан на кръста на света.