Същата нощ се събуди от докосването на хиляди малки космати лапички по тялото си. Започна да се бори, но разбра, че ръцете, макар и малки, бяха твърде силни. Част от тях го държаха здраво, докато други свързваха крайниците му с въже, което изглеждаше като изплетено от трева. Малко по-късно го вдигнаха на ръце и го изнесоха на каменната площадка пред пещерата, в която бе влязъл да спи. Лунната светлина освети няколко десетки двукраки създания, всяко високо към две и половина стъпки. Бяха покрити с гладка сива козина, приличаха на мишки, но около шиите си имаха бели яки. Личицата им бяха черни, сплескани и напомняха лицата на прилепи. Ушите бяха несъразмерно големи, с остри върхове.
Без нито звук те го пренесоха през площадката до друга пукнатина, която се оказа отвор към голяма пещера, дълга трийсет и висока двайсет стъпки. Лунните лъчи я осветяваха през дупка в тавана и разкриха за очите му онова, което носът му вече беше доловил: купчина кости, по някои от които се виждаше изгнило месо.
Похитителите му го поставиха в седнало положение и се отдалечиха в един от ъглите на залата. Започнаха да говорят или по-скоро да цвъртят помежду си. Един от тях се приближи до Улф, изгледа го за миг и коленичи до гърлото му. В следващата секунда вече бе забил ситните си, но много остри зъби. Към него се присъединиха и другите и след малко той усети зъбите им по цялото си тяло.
Всичко това се развиваше в абсолютна тишина. Дори Улф не издаде звук, ако се изключеше тежкото му дишане, докато се извиваше. Болката от убожданията на зъбите започна да отминава, може би защото ухапванията вкарваха слаб анестетик в кръвта му.
Започна да се унася. Въпреки волята си, постепенно спря да се бори. В тялото му плъзна някаква приятна безчувственост. Не можеше да разбере какъв бе смисълът да се бори за живота си — колко по-добре би било да умре по приятен начин. Имаше нещо благородно в това да отдаде тялото си на тези малки създания, за да напълнят те стомасите си и да бъдат щастливи поне няколко дни.
Пещерата неочаквано се освети. Мекото сияние му помогна да види, че прилепите отскачат от него, втурват се към дъното на пещерата и се скупчват там. Светлината стана по-силна и той разбра, че източникът е факла от борина. Зад нея пристъпваше старец, който се приближи и се наведе над него. Имаше дълга бяла брада, хлътнала уста, изкривен остър нос, очни орбити от масивна кост и рунтави вежди. Мръсна бяла роба покриваше съсухреното му тяло. Ръка с изпъкнали вени държеше жезъл, на върха на който бе поставен сапфир, голям колкото юмрука на Улф и шлифован в образа на харпия.
Улф се опита да проговори, но съумя само да измучи нещо неразбираемо, сякаш се свестяваше от упойката след дълга операция. Старецът направи жест с жезъла и няколко от джуджетата-прилепи се отделиха от групичката в дъното. Те дотичаха странично, без да отделят изплашения поглед на скосените си очи от белобрадия старец. Бързо развързаха Улф. Той съумя да се изправи на крака, но беше толкова замаян, че старецът трябваше да го подкрепи, за да излязат от пещерата.
Старецът проговори на микенско наречие:
— Скоро ще се почувстваш по-добре. Отровата не трае дълго.
— Кой си ти? Къде ме отвеждаш?
— Далече от опасността — отвърна старецът. Улф се замисли над загадъчния отговор. Когато приближиха входа на друга пещера, тялото и съзнанието му функционираха отново както трябва. Двамата минаха през поредица от сложно свързани зали, които постепенно ги извеждаха нагоре. Извървяха около две мили и едва тогава старецът спря пред пещера със желязна врата. Подаде факлата на Улф, дръпна вратата към себе си и го покани с жест. Улф се озова в голяма крипта, ярко осветена от факли. Вратата се затвори с тежък кънтящ звук зад гърба му и той чу щракването на резе.
Първото нещо, което му направи впечатление, бе задушаващата миризма. В следващия миг към него се приближиха два червеноглави орела със зелени тела. Единият му заповяда да върви напред с глас на гигантски папагал. Улф се подчини, забелязвайки в същия миг, че прилепите му бяха взели ножа. Не че оръжието би му помогнало с нещо. Пещерата гъмжеше от птици, всяка от които се извисяваше над главата му.
До едната стена имаше две клетки, изработени от тънки железни пръчки. В едната имаше групичка от шест гуорли. В другата стоеше висок добре сложен младеж с набедрена препаска от еленова кожа. Той се усмихна на Улф и каза:
— Успя, значи! Колко си променен!
И едва тогава Улф разпозна червеникавата коса, високата горна устна и набразденото, но весело лице — това беше мъжът, който, заобиколен върху онази канара от гуорлите, му бе хвърлил рога. Същият, който се бе нарекъл Кикаха.