Улф нямаше време да отговори, защото единият от орлите отвори вратата на клетката, използвайки крака си с ловкостта на ръка. Силният му твърд клюн го бутна в клетката и вратата щракна зад него.
— И така, ето те тук — въздъхна Кикаха с плътен баритон. — Въпросът е какво да правим сега. Защото престоят ни тук може да се окаже кратък и неприятен.
Улф погледна през решетките и видя, че в скалата е издялан трон, в който седи жена. По-точно полужена, защото имаше криле вместо ръце и долната половина на тялото беше като на птица. Краката обаче бяха много по-дебели в сравнение с тези на обикновените земни орли. Защото трябва да издържат на много по-голяма тежест, помисли Улф и разбра, че пред него е поредното животно, създадено в експерименталната лаборатория на Повелителя. Очевидно това бе Подарж, за която му бе разказвал Ипсевас.
От кръста нагоре тя бе жена, каквато малко мъже се имали удоволствието да видят. Кожата бе бяла като млечен опал, гърдите бяха перфектни, гърлото представляваше разкошна бяла колона, косата бе дълга, черна и права и падаше от двете страни на едно лице, по-красиво дори от това на Хризеис — признание, което той не бе смятал за възможно някой да изтръгне точно от него.
Но в тази красота имаше нещо ужасяващо — долавяше се следа от някаква лудост. Погледът гореше с пламъка в очите на вързан сокол, измъчван повече, отколкото е бил способен да понесе.
Улф с мъка откъсна очи от нейните и разгледа пещерата.
— Къде е Хризеис? — прошепна той.
— Коя? — прошепна в отговор Кикаха.
Улф му я описа с няколко къси изречения и разказа какво се бе случило с него.
— Никога не съм я виждал — поклати глава Кикаха.
— Ами тези гуорли?
— Бяха в два отряда. Вероятно другите са хванали Хризеис и са взели рога. Не се безпокой за тях. Ако не съумеем да я убедим да ни пусне, с нас е свършено. И то по най-отвратителен начин.
Улф попита кой е старецът. Кикаха му обясни, че той някога е бил любовник на Подарж. Бил абориген — един от онези, докарани в тази вселена малко след като Повелителя я е създал. Харпията го държала сега за онази работа, която все пак изисквала използването на човешки ръце. Старецът излязъл да спаси Улф от прилепите по заповед на Подарж, чиито посестрими явно отдавна бяха докладвали за появата му в нейните владения.
Подарж неспокойно се размърда в трона си и разгъна криле. Те се затвориха пред нея с рязък звук като ехо от гръмотевица в далечината.
— Вие там! — извика тя. — Спрете да шепнете! Кикаха, какво би казал в своя защита, преди да насъскам сестрите си по теб?
— С риск да стана досаден, мога само да повторя същото, което казах и преди! — отговори с висок глас Кикаха. — Аз съм също толкова голям враг на Повелителя, колкото си и ти. Той ме мрази и би ме убил! Знае, че аз му откраднах рога и че представлявам заплаха за него. Очите му обикалят четирите нива на света и летят нагоре-надолу из планините, за да ме открият. И…
— Къде е този рог, който казваш, че си откраднал от Повелителя? Защо не го виждам сега у теб? Струва ми се, че само лъжеш, за да спасиш безполезния си живот.
— Казах ти, че отворих проход към съседния свят и го хвърлих там на човека, който се появи пред прохода. Ето го сега пред теб.
Подарж изви глава по същия начин, по който би го сторил орел и изгледа Улф.
— Не виждам рог. Виждам само жилаво парче месо, скрило се зад черната си брада!
— Той ми разказа, че друга банда гуорли му е откраднала рога — обясни Кикаха. — Преследвал ги, за да си го върне, когато прилепите го пленили, а ти така великодушно си го освободила. Пусни ни, прекрасна Подарж, и ние ще си върнем рога. А с него ще можем да се изправим срещу Повелителя. Той може да бъде победен! Може да е могъщ, но не е всемогъщ! Защото ако беше, отдавна щеше да ни е открил и да си е върнал рога!
Подарж се изправи, разтърси крилете си и слезе по стъпалата на подиума, върху който се намираше трона — за да се приближи до клетката. Не се клатушкаше, както правят ходещите птици, но вървеше малко вдървено.
— Бих искала да ви повярвам — каза тя малко по-тихо, но с не по-малка страст. — Само да можех! Чаках години, векове… хилядолетия, чаках толкова дълго, че чак сърцето ме заболява, като си помисля за всичкото това време! Ако можех да повярвам, че най-сетне оръжията, с които бих могла да му отмъстя, са попаднали в ръцете ми…
Тя ги изгледа, поднесе крилете си напред и каза:
— Вижте ги! Моите ръце. Но аз нямам ръце… нямам и тялото, което едно време ми принадлежеше. Този… — и тя избухна в толкова яростна ругатня, че Улф се сви. Не от думите, а от гнева, граничещ с божественост или с безумие — гняв, от който кръвта му изстина.